Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Ако има хора извън — а не вътре — в лагерите, за нас те са розови — обясняваше генерал Уестморланд. — Те симпатизират на комунистите.

Лейтенантът бе още по-ясен на взводния инструктаж.

— Няма приятелски настроени хора — каза той. — Чувате ли ме? Няма. Тук не би трябвало да има никой. Стреляйте по всичко, което се движи.

Тази сутрин целта бе село, вече опразнено и после отново заето. Работата им беше да го прочистят и да го сравнят със земята.

Най-напред трябваше да го намерят. Ориентирането из джунглата бе трудно. Нямаше много белези, а видимостта бе ограничена.

А и Чарли можеше да се намира навсякъде, може би на метър разстояние. Разбирането за това държеше всички нащрек. Джаспър се бе научил да гледа през листата, от единия слой към следващия и да проверява за цвят, форма или материя, които не пасват. Трудно беше да си бдителен, когато си уморен, плувнал в пот и измъчван от насекоми, но хората, които се отпускаха в неподходящия момент, биваха убивани.

А и джунглите бяха различни. Бамбуковите горички и слонската трева бяха практически непроходими, макар че върховното командване на армията отказваше да го признае. Сводестите гори бяха по-лесни, понеже слабата светлина ограничаваше гъсталака. Най-добри бяха каучуковите плантации — дърветата в спретнати редички, подкастрени храсталаци, проходими пътеки. Днес Джаспър се намираше в смесена гора от бананови, мангрови и джакфрутови дървета; зеленият фон бе изпъстрен с ярките цветове на тропическите горски цветя — орхидеи, змийски лапад и хризантема. „Адът никога не е изглеждал тъй красиво“, помисли си Джаспър, когато бомбата избухна.

Детонацията го оглуши и той се хвърли на земята. Уплахата му не трая дълго. Търкулна се встрани от пътеката, спря се под рехавата защита на храсталаците, нагласи автомата си М16 и се заоглежда.

В челото на колоната петима души лежаха на земята. Не помръдваха. Джаспър бе виждал смърт в битка няколко пъти от идването си във Виетнам, ала така и не привикна към нея. Преди миг имаше пет вървящи, говорещи човешки същества — мъже, които му бяха казвали шеги, черпили го бяха с питие или дори му бяха подавали ръка в смъртна опасност; сега и петимата представляваха каша от обезобразени парчета месо на земята.

Можеше да се досети какво е станало. Някой беше настъпил скрита пружинна мина. Защо не я е задействало минното куче? Момчето трябва да я е забелязало и да е запазило присъствие на духа, за да си замълчи и да я заобиколи. Беше изчезнало. Най-накрая надхитри пленителите си.

Още един войник бе достигнал до същото заключение — Лудият Джак Бакстър, висок чернобрад човек от Средния Запад.

— Тоя шибан тесноок ни докара тука! — кресна той. Затърча се напред, взе да стреля с пушката, безсмислено пусна откоси по зеленината и похаби боеприпаси.

— Ще убия копелето! — провикна се той. После пълнителят му с двадесет патрона се опразни и той спря.

Всички бяха гневни, но другите имаха повече разум. Сержант Смити вече говореше по радиото и викаше медицинската евакуационна служба. Ефрейтор Дони коленичи и оптимистично затърси пулса на едно от проснатите тела. Джаспър установи, че хеликоптерът няма да може да кацне на тясната пътека. Той подскокна и ревна на Смити:

— Ще търся сечище!

Смити кимна.

— Маккейн и Фрейзър, отивате с Мъри — кресна той.

Джаспър видя, че има две Уили Пит — гранати с бял фосфор — после свърна встрани от пътеката, следван от другите двама.

Търсеше признаци, че теренът става скалист или песъчлив, та растителността да се е разредила и да се е образувало сечище. Внимаваше за всякакви ориентировъчни знаци, за да не се загубят. След няколко минути излязоха от джунглата на насип в края на оризище.

На другия край на полето Джаспър видя три или четири фигури, облечени в тънките всекидневни памучни дрехи на селяните. Преди да успее да ги преброи, те го забелязаха и се стопиха в джунглата.

Чудеше се дали не са от набелязаното село. В този случай неволно ги беше предупредил за идването на ротата. Е, какво пък — спасяването на ранените идваше на първо място.

Маккейн и Фрейзър се затичаха по края на нивата и осигуряваха периметъра. Джаспър детонира един Уили Пит. Това подпали ориза, но стръковете бяха зелени и пламъците скоро угаснаха. За сметка на това във въздуха се издигна стълб от гъст бял фосфорен дим и издаде положението му.

Джаспър се огледа. Чарли знаеше, че подходящо време за нападение над американците е, когато се грижат за мъртвите и ранените си. Джаспър държеше своя М16 с две ръце и оглеждаше джунглата, готов да се хвърли на земята и да стреля, ако открият огън по тях. Видя, че Маккейн и Фрейзър правят същото. Вероятно никой от тях нямаше да има шанса да се наведе. Някой снайперист сред дърветата щеше да разполага с цялото време, за да се прицели и да отправи точен смъртоносен изстрел.