Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Пътеките в джунглата бяха минирани и изпълнени с капани от съпротивата, партизаните от Виетконг, обикновено наричани „Чарли“. Всички мини бяха импровизирани — отново напълнени американски артилерийски снаряди, стари американски мини „Подскачащата Бети“; сигнални бомби, превърнати в истински; дори пружинни мини на френската армия от петдесетте.

Използването на виетнамски селяни за минни кучета не беше твърде необичайно, въпреки че никой не би го признал в Щатите. Понякога теснооките знаеха кои участъци от пътя са минирани. Друг път някак успяваха да видят предупреждаващи знаци, незабележими за войскарите и морските пехотинци. Ако пък минното куче не забележеше капана, щеше да умре вместо тях. Не бяха на загуба.

Джаспър бе отвратен, но през изкараните досега шест месеца във Виетнам беше виждал и по-лоши неща. Според него хората от всяка нация бяха способни на дивашка жестокост, особено когато са уплашени. Знаеше, че британската армия е извършила ужасни жестокости в Кения — баща му бе служил там и при всяко споменаване на страната побледняваше и мърмореше нещо за жестокости и от двете страни.

Както и да е, рота „Д“ беше специална.

Представляваше част от Силите Тигър, специалното подразделение на 101-ва Въздушнопреносима дивизия. Главнокомандващият генерал Уилям Уестморланд гордо ги наричаше „моята пожарна команда“. Наместо редовни униформи носеха бойни дрехи с тигрова шарка без отличителни знаци. Позволено им беше да си пускат бради и да носят оръжия открито. Специалността им беше умиротворяването.

Джаспър премина в рота, „Д“ преди седмица. Назначението вероятно беше бюрократична грешка — той не бе от тях, но Тигър вземаше хора от много различни части и дивизии. Това беше първата му задача с тях. Във взвода му имаше двадесет и пет души, приблизително по равно бели и черни.

Не знаеха, че Джаспър е британец. Повечето войници не бяха срещали британци и на него му беше омръзнало да бъде предмет на любопитство. Промени си произношението и им звучеше като канадец или нещо такова. Не искаше отново да обяснява, че всъщност не познава Бийтълс.

Днешната им мисия беше да „прочистят“ едно село.

Намираха се в провинция Куанг Нгай, в северната част на Южен Виетнам, позната на армията като Тактическа зона на Първи корпус или просто като северния регион. Както и приблизително останалата половина от Южен Виетнам, и тя не се управляваше от режима в Сайгон, а от партизаните на Виетконг — те устройваха селското управление и даже събираха данъци.

— Виетнамският народ просто не разбира американския начин на живот — произнесе човекът до Джаспър. Невил, висок тексасец с иронично чувство за хумор. — Когато Виетконг завладя областта, имаше много необработена земя, собственост на богати хора в Сайгон, на които не им се занимаваше да я обработват, та Чарли я даде на селяните. Когато започнахме да отвоюваме територията, правителството в Сайгон върна земята на първоначалните й собственици. И сега селяните са ни бесни, представяш ли си? Не разбират понятието за частна собственост. Това ти показва колко тъпи са те.

Ефрейтор Джон Донеган, чернокож войник с прякор Дони, го дочу и каза:

— Ти си просто един шибан комунист, Невил.

— Не съм — гласувах за Голдуотър — кротко обясни Невил. — Той обеща да държи наглите чернилки на мястото им.

Другите наблизо се разсмяха — войниците харесваха подобни приказки. Те им помагаха да се оправят със страха си.

Джаспър също харесваше подмолния сарказъм на Невил. По време на първото им спиране за почивка обаче той забеляза как Невил си свива цигара и слага в марихуаната малко от непречистения хероин, наричан кафява захар. Ако Невил не бе наркоман, скоро щеше да стане.

Следвайки водача на китайските комунисти, председателя Мао, партизаните се движеха сред народа като риби във вода. Стратегията на генерал Уестморланд за победа над рибите от Виетконг се състоеше в това да им отнеме морето. Триста хиляди селяни в Куанг Нгай бяха изселени и преместени в шестдесет и осем укрепени концентрационни лагера, за да оставят само Виетконг в местността.

Само дето не се получаваше. Както се изразяваше Невил:

— Тези хора! Държат се така все едно нямаме правото да дойдем в страната им, да им наредим да оставят домовете и нивите си и да отидат да живеят в някакъв затворнически лагер. Какво им става?

Много селяни се измъкваха от изселването и оставаха на земята си. Други се вдигаха, после избягваха от претъпканите нехигиенични лагери и се връщаха по домовете си. Все едно, от гледна точка на армията те вече бяха законна мишена.