Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Лили танцуваше срещу Торстен. Тя разбираше английски и й беше интересно как Джон Ленън пее: „Живее се лесно, затворил очи, когато не виждащ видяното ти“. Стори й се, че това доста точно описва повечето хора в Източна Германия.

Лили бе една от първите, забелязали как униформите навлизат през вратата откъм улицата. Тя веднага разбра, че ЩАЗИ най-накрая са се захванали с Младежкия клуб „Света Гертруда“. Това бе неизбежно — младежите непременно говореха за интересните неща, които вършат. Никой не знаеше точния брой на източногерманските граждани, осведомители на тайната полиция, но според майката на Лили били повече от хората на Гестапо.

— Сега не можем да вършим това, което правехме през войната — заяви Карла. При запитването на Лили какво са вършили през войната, майка й както обикновено замлъкна. Както и да е, винаги имаше вероятност рано или късно ЩАЗИ да надуши какво се върши в криптата на църквата „Света Гертруда“.

Лили веднага спря да танцува и се огледа за Каролин, но не можа да я види. Одо също не се мяркаше. Явно са излезли от подземието. В ъгъла срещу вратата откъм улицата имаше стълба, отвеждаща право в пасторския дом до църквата. Вероятно бяха излезли от там по някаква причина.

— Ще отида да доведа Одо — обърна се Лили към Торстен.

Тя успя да си пробие път през множеството танцуващи и да се измъкне, преди повечето хора да са разбрали, че ги нападат. Торстен я последва.

Двамата стигнаха горния край на стълбата преди Ленън да изпее „Нека те заведа…“ и да спре рязко.

Грубият глас на полицейския офицер започна да издава заповеди долу, докато те минаваха през антрето на свещеническия дом. За сам човек това си беше голяма къща — Одо имаше късмет. Лили не беше идвала често тук, но знаеше, че той има кабинет от предната страна на партерния етаж, и предположи, че това е най-вероятното място, на което може да го намери.

Там, в стаята с дъбови ламперии, с лавици, пълни с изследвания с библейска схоластика, Одо и Каролин бяха вкопчени в страстна прегръдка. Те се целуваха уста в уста. Ръцете на Каролин бяха положени върху главата на Одо, а пръстите й — заровени в дългата му гъста коса. Одо стискаше гърдите на Каролин. Тя се притискаше към него — тялото й бе извито като лък.

Лили онемя от изненада. Тя мислеше за Каролин като за съпруга на брат си — фактът, че не бяха женени, бе техническа подробност. Никога не й бе хрумвало, че Каролин може да обича друг мъж — и то свещеник. За миг умът й бясно затърси някакво друго обяснение — репетират пиеса или упражняват ритмична гимнастика.

Тогава Торстен отрони:

— Боже мой!

Одо и Каролин се отделиха един от друг с внезапен, почти комичен подскок. На лицата им се изписаха изненада и вина. След малко и двамата заговориха едновременно. Одо започна:

— Щяхме да ви кажем.

В същия момент Каролин изрече:

— О, Лили, толкова съжалявам…

За едно замръзнало мигновение Лили много живо възприемаше подробностите — карираната шарка на сакото на Одо, зърната на гърдите на Каролин са щръкнали през роклята й, дипломата на Одо по богословие виси в медна рамка на стената, старомодният цветен килим с излиняло място пред камината.

После си спомни тревогата, която я отпрати нагоре по стълбите.

— Полицията дойде — обясни тя. — Долу са.

— Проклятие! — рече Одо, изхвърча и Лили го чу как бърза надолу по стълбите.

Каролин гледаше Лили. И двете не знаеха какво да кажат. Тогава Каролин развали магията.

— Трябва да отида с него — рече тя и последва Одо.

Лили и Торстен останаха в кабинета. Лили с тъга си помисли, че мястото е подходящо за целувки — дъбовите ламперии, камината, книгите, килимът. Чудеше се колко ли често са го правили Одо и Каролин и кога ли е започнало. Помисли си за Вали. Горкият Вали.

Тя дочу викове долу и това я съживи. Разбра, че няма причина да се връща в подземието. Палтото й беше там, но вечерта не бе студена — можеше да се оправи и без него. Можеше да се измъкне.

Предната врата на къщата се намираше точно от обратната страна на входа на мазето. Тя се запита дали полицията е обкръжила цялото място и реши, че вероятно не е.

Прекоси антрето и отвори вратата. Не се виждаха полицаи.

Тя се обърна към Торстен:

— Ще си ходим ли?

— Да, бързо.

Излязоха и тихо затвориха вратата.

— Ще те изпратя до вас — каза й Торстен.

Бързо заобиколиха ъгъла и забавиха крачка, щом изгубиха църквата от поглед.

— Това сигурно е било шок за теб — започна Торстен.