Кен Фоллетт - Прагът на вечността

После си помисли за армията — късо подстригана коса, маршировка, груби сержанти, насилие. Мислеше си за горещите джунгли на Югоизточна Азия. Можеше да се наложи да стреля по дребни слаби селяни в пижами. Можеше да бъде убит или осакатен.

Помисли за всички хора, които познаваше в Лондон и които му завиждаха за отиването в Щатите. Ана и Ханк го бяха завели на вечеря в Савой, за да го отпразнуват. Дейзи даде прощално празненство за него в къщата на „Грейт Питър“. Майка му плака.

Щеше да прилича на невяста, която се връща от медения месец и обявява развод. Унижението изглеждаше по-лошо от риска от смъртта във Виетнам.

Какво щеше да прави?

Младежкият клуб „Света Гертруда“ се промени.

Лили си припомни, че започнаха повече или по-малко невинно. Източногерманското правителство одобряваше народните танци, дори и да се изпълняваха в криптата на някоя църква. Правителството също така одобряваше някой протестантски свещеник като Одо Фослер да си говори с младежите за връзките и секса, понеже възгледите му вероятно биха били пуритански като техните.

Две години по-късно клубът не бе тъй невинен. Вече не откриваха вечерта с някой народен танц. Пускаха рокмузика и танцуваха в енергичния индивидуален стил, който младежите по света наричаха куфеене. След това Лили и Каролин свиреха на китара и пееха песни за свободата. Вечерите винаги свършваха с дискусия, повеждана от пастор Одо; дискусиите редовно навлизаха в забранени територии — демокрация, религия, недостатъците на източногерманското правителство и неустоимата привлекателност на живота на запад.

Такива приказки бяха нещо обикновено в дома на Лили, но за някои от младежите беше ново и освобождаващо предизвикателство да чуят критики към правителството и предизвикателство към идеите на комунизма.

Църквата не беше единственото място, където се вършеха такива неща. Три или четири вечери седмично Лили и Каролин отиваха с китарите си в някоя друга църква или частен дом в Берлин или в околностите му. Те знаеха, че вършеното от тях е опасно, но и двете смятаха, че имат малко за губене. Каролин знаеше, че няма да се събере с Вали, докато Стената стои. След като американските вестници пуснаха истории за Вали и Каролин, ЩАЗИ наказа семейството, като изхвърли Лили от гимназията. Сега тя работеше като келнерка в столовата на Министерството на транспорта. И двете млади жени бяха решени да не допуснат правителството да ги смачка. Вече бяха известни сред тайно противящата се на комунизма младеж. Записваха песните им на магнетофон и си ги предава един на друг. Лили чувстваше, че поддържат огъня жив.

За нея в „Света Гертруда“ имаше още нещо привлекателно — Торстен Грайнер. Той бе двадесет и две годишен, но бебешкото му лице — като на Пол Маккартни — го правеше да изглежда по-млад. И той изпитваше страстта на Лили към музиката. Наскоро бе скъсал с момиче на име Хелга; според Лили тя не бе достатъчно интелигентна за него.

В една вечер на 1967 година Торстен донесе в клуба последната плоча на Бийтълс. От едната страна се намираше игривата и щастлива мелодия „Пени Лейн“, на която всички те танцуваха енергично; от другата беше странно увличащата песен „Ягодови полета завинаги“. На нея Лили и останалите бавно изпълняваха някакъв замечтан танц, отдаваха се на музиката и протягаха ръце като подводни растения. Непрекъснато пускаха двете страни на плочата.

Когато хората питаха Торстен как се е сдобил с плочата, той тайнствено почукваше носа си отстрани и не казваше нищо. Лили знаеше истината. Веднъж седмично чичо му Хорст прекарваше през границата в Западен Берлин микробус, пълен с топове плат и евтини дрехи — най-мащабният експорт на Изтока. Хорст винаги даваше на граничарите дял от комиксите, плочите, грима и модните дрехи, които носеше със себе си.

За родителите на Лили музиката беше фриволна. За тях сериозна бе само политиката. Те обаче не разбираха, че за Лили и нейното поколение музиката бе политическа, дори и когато в песните ставаше дума за любов. Новите начини да свириш на китара и да пееш бяха свързани с дългата коса, различните дрехи, расовата търпимост и сексуалната свобода. Всяка песен на Бийтълс и Боб Дилън казваше на старото поколение — „Ние не правим нещата като вас“. За юношите в Източна Германия това беше разтърсващо политическо послание. Правителството го разбираше и забраняваше плочите.

Те танцуваха на „Ягодови полета завинаги“, когато дойде полицията.