Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Как бих могъл да Ви помогна? — попита го капитанът.

— Твърдо съм убеден, че това писмо ми е било изпратено по погрешка каза Джаспър и му връчи плика.

Капитанът го погледна.

— Знаете ли, че има лотарийна система? — попита той. — Броят на подлежащи на служба мъже е по-голям от нужната численост войници, тъй че наборниците се вземат на случаен принцип.

И той върна писмото.

Джаспър се усмихна.

— Не смятам, че подлежа на военна служба, разбирате ли?

— И защо?

Може би капитанът не бе обърнал внимание на акцента му.

— Аз не съм американски гражданин — обясни Джаспър. — Британец съм.

— Какво правите в Съединените щати?

— Журналист съм. Работя за една радиостанция.

— И предполагам, че притежавате разрешително за работа.

— Да.

— Значи сте пребиваващ чужденец.

— Точно така.

— Тогава подлежите на военния набор.

— Но аз не съм американец!

— Това няма значение.

Това ставаше дразнещо. Армията бе объркала нещо — Джаспър беше почти сигурен. Капитанът, подобно на много нискостоящи служители, просто не искаше да признае грешката.

— Да не би да ми казвате, че американската армия набира чужденци? Капитанът оставаше невъзмутим.

— Наборът се основава на пребиваването, а не на гражданството.

— Това не може да бъде вярно.

Капитанът започваше да се ядосва.

— Ако не ми вярвате, проверете го.

— Това смятам да направя.

Джаспър напусна сградата и се върна в работата. Отделът за личния състав щеше да знае нещо по въпроса. Щеше да отиде и да види госпожа Залцман.

Той й връчи кутията с шоколадови бонбони.

— Вие сте сладък — каза тя. — А и господин Гулд Ви харесва.

— Какво каза той?

— Просто ми благодари, задето съм Ви изпратила при него. Все още не е решил нищо. Не ми е известно обаче да се обсъжда друг кандидат.

— Това са чудесни новини! Но имам малък проблем, за който вероятно бихте могли да ми помогнете.

Той й показа писмото от армията.

— Това трябва да е грешка, нали така?

Госпожа Залцман си сложи очилата и прочете писмото.

— О, Боже — изрече тя. — Колко неприятно. И то точно когато се устройвахте толкова добре!

Джаспър не можеше да повярва на ушите си.

— Нали не ми казвате, че наистина подлежа на военна служба?

— Подлежите — тъжно отвърна тя. — И преди сме имали такива неприятности със служители чужденци. Според правителството, ако човек иска да работи и да живее в Съединените щати, то той трябва да помага за защитата на страната от комунистическата агресия.

— Да не би да ми казвате, че отивам в армията?

— Не е задължително.

Сърцето на Джаспър подрипна от надежда.

— Каква е алтернативата?

— Можете да се приберете у дома. Няма да опитат да Ви спрат да напуснете страната.

— Това е нечувано! Не можете ли да ме измъкнете от това?

— Да имате някакво медицинско усложнение? Плоскостъпие, туберкулоза, сърдечен порок?

— Никога не съм боледувал.

Тя понижи глас.

— А и предполагам, че не сте хомосексуалист?

— Не!

— Семейството Ви не принадлежи ли на някоя религия, която да забранява военната служба?

— Баща ми е полковник в британската армия.

— Толкова съжалявам.

Джаспър започна да вярва на това.

— Наистина напускам. Дори и да получа работата в Днес, няма да мога да я започна.

Изведнъж го осени някаква мисъл.

— Не са ли длъжни да пазят работата на човека, когато той си е изслужил военната служба?

— Само ако я е държал една година.

— Значи може и да не съм в състояние да си върна работата като машинописец в радиостанцията!

— Не е гарантирано.

— А ако напусна Щатите сега…

— Можете да се върнете у дома си. Но повече няма да работите в САЩ.

— Иисусе.

— Какво ще правите? Ще си тръгнете или ще постъпите в армията?

— Наистина не знам — отговори й той. — Благодаря Ви за помощта.

— Благодаря Ви за шоколада, господин Мъри.

Джаспър замаяно излезе от кабинета й. Не можеше да се върне на бюрото си — трябваше да помисли. Обикновено той харесваше улиците на Ню Йорк — високите сгради, мощните камиони Мак, екстравагантните коли, блестящите витрини на прочутите магазини. Днес всичко това го вкисна.

Тръгна към Ийст Ривър и седна в парка, от който можеше да види Бруклинския мост. Мислеше си как напуска всичко това и се връща в Лондон с подвита опашка. Мислеше си как прекарва две дълги години в работа за провинциален британски вестник. Мислеше си за това как никога повече няма да може да работи в САЩ.