Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Тя изпитваше съчувствие към него. Извървял целия път от Британия с надеждата, че ще събеседват с него за работа, която не съществуваше. В Днес не вземаха на работа начинаещи — всички хора бяха опитни телевизионни репортери, продуценти, оператори и проучватели. Неколцина бяха известни в професията. Дори и секретарките бяха ветерани от новините. Джаспър напразно протестираше, че не бил начинаещ — издавал беше свой вестник. Госпожа Залцман, цялата състрадание, му обясни, че студентските издания не се вземат под внимание.

Той не можеше да се върне в Лондон — щеше да бъде твърде унизително. Би сторил всичко, за да остане в САЩ. Работата му в Западна поща вече трябва да беше заета от някого.

Той замоли госпожа Залцман да му намери работа, каквато и да е, без значение колко долна — някъде в мрежата, част от която беше Днес. Той й показа зелената си карта, получена от американското посолство в Лондон, което означаваше, че му е позволено да си търси работа в Щатите. Тя му каза да се върне след една седмица.

Той спеше в студентско общежитие в Долен Ийст Сайд и плащаше един долар на вечер. През седмицата проучи Ню Йорк и ходеше навсякъде пеш, за да спести пари. После се върна при госпожа Залцман с една роза в ръката. Тя му даде работа.

Беше много долна. Назначиха го за машинописец в някаква локална радиостанция със задачата да слуша радиото цял ден и да записва всичко — излъчени реклами, пуснати песни, интервюта, продължителност на новините, на прогнозата за времето и на сведенията за движението. На Джаспър не му пукаше. Беше пъхнал крака си във вратата. Работеше в Америка.

Отделът за личния състав, радиостанцията и студиото на Днес се намираха в един и същ небостъргач, а Джаспър се надяваше, че ще може да се сближи с хората от Днес, но не се получи. Те бяха елитна група и се държаха заедно.

Една сутрин Джаспър се озова в асансьора с Хърб Гулд, редактора на Днес, четиридесетинагодишен мъж с вечно набола синьо-черна брада. Джаспър се представи и започна:

— Аз съм голям почитател на Вашето предаване.

— Благодаря Ви — учтиво отвърна Гулд.

— Моята амбиция е да работя за Вас — продължи Джаспър.

— В момента нямаме нужда от хора — отвърна Гулд.

— Ако някой ден имате време, бих желал да Ви покажа статиите си, писани за национални британски вестници.

Асансьорът спря. Джаспър отчаяно продължи:

— Писал съм…

Гулд вдигна ръка, за да го застави да спре, и излезе от кабинката.

— Благодаря Ви — рече той и потегли.

Няколко дни по-късно Джаспър седеше на пишещата машина със слушалки на ушите и чу медения глас на Крис Гарднър, водещия на сутрешното предаване, да произнася:

— Британската група Плъм Нели са в града за тазвечерното си представление с Всезвездното турне.

Джаспър наостри уши.

— Надявахме се да ви представим интервю с тези младежи, наричани новите Бийтълс, но промоутърът им заяви, че нямали време. Вместо това излъчваме последния им хит, написан от Дейв и Вали — „Сбогом, Лондон“.

С началото на песента Джаспър свали слушалките, подскокна от бюрото си — малка кутийка в коридора — и отиде в студиото.

— Аз мога да взема интервю от Плъм Нели — заяви той.

В ефира Гарднър звучеше като кинозвезда — изпълнител на романтични роли, но всъщност бе грозноват човек с пърхот по раменете на плетената си жилетка.

— Как ще го направиш, Джаспър? — леко скептично го попита той.

— Познавам групата. Израсъл съм с Дейв Уилямс. Майките ни са най-добри приятелки.

— Можеш ли да доведеш групата в студиото?

Вероятно можеше, но Джаспър не желаеше това:

— Не — отвърна той. — Но ако ми дадете микрофон и магнетофон, гарантирам, че ще им взема интервю в гримьорната.

Имаше известно бюрократично ръмжене — началникът на радиостанцията не искаше много да позволява скъпата машина да напуска сградата — но в шест вечерта Джаспър бе зад кулисите в залата заедно с групата.

Крис Гарднър не искаше повече от няколко минути общи приказки от момчетата — харесва ли им Америка, какво мислят за пищящите по концертите им момичета, дали им е мъчно за дома. Джаспър обаче се надяваше да даде на радиостанцията нещо повече. Той имаше намерението интервюто да бъде неговият паспорт за истинска работа в телевизията. То трябваше да бъде сензация, която ще разтърси Америка.

Най-напред ги интервюира заедно и зададе безобидни въпроси — говориха си за ранните дни в Лондон и те се отпуснаха. Каза им, че радиостанцията иска да ги представи като пълнокръвни хора — това беше журналистическият шифър за натрапнически въпроси от лично естество, но те бяха твърде млади и неопитни, за да го знаят. Бяха открити с него, с изключение на Дейв, който беше предпазлив. Вероятно си припомняше шума от статията на Джаспър за Иви и Ханк Ремингтън. Останалите му се доверяваха. Трябваше да научат още нещо — че на нито един журналист не може да се вярва.