Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Джордж се подразни от спора, и то още повече, след като Мария явно го печелеше. В това обаче той видя възможност да повдигне въпроса, който наистина го притесняваше.

— Затова ли не си омъжена? — попита я той.

На Мария й стана неудобно:

— Отчасти — отвърна тя, без да го гледа в очите.

— Кога мислиш, че ще можеш отново да излизаш на среща?

— Скоро, струва ми се.

— Не искаш ли?

— Да, но работя напрегнато и нямам много свободно време.

Джордж не се хвана.

Ти смяташ, че никой не може да се сравнява с мъжа, когото си загубила.

Тя не го отрече.

— Греша ли? — попита тя.

— Смятам, че би могла да намериш някого, който ще бъде по-добър към теб от него. Някой умен, привлекателен и верен.

— Може би.

— Би ли излязла на среща с непознат?

— Може би.

— Има ли значение дали е бял или черен?

— Черен. Да се излиза с бели означава твърде много тревоги.

— Окей.

Джордж мислеше за репортера Леополд Монтгомъри, но не го каза.

— Как беше пържолата ти?

— Топи се в устата. Благодаря ти, че ме доведе тук, и че си спомняш за рождения ми ден.

Ядоха десерт, после пиха коняк с кафе.

— Имам бял братовчед — съобщи Джордж. — Как ти се струва това? Дейв Уилямс. Запознах се с него днес.

— Как така не си го виждал досега?

— Той е британски поп певец на турне с групата си, Плъм Нели.

Мария въобще не беше чувала името им.

— Преди десет години знаех всички песни в хит парада. Остарявам ли? Джордж се усмихна.

— Днес ставаш на двадесет и девет.

— Само една година преди тридесетте! Къде отиде времето?

— Големият им хит е „Алисия, Алисия“.

— А, да, чувала съм го по радиото. Значи братовчед ти свири в тази група?

— Да.

— Хареса ли го?

— Да. Млад е, още няма осемнадесет, но е зрял и очарова свадливия ни руски дядо.

— Виждал ли си го на сцена?

— Не. Предложи ми безплатен билет, но те са в града само за тази вечер, а аз вече си бях уговорил среща.

— О, Джордж, можеше да ми се обадиш и да отложим.

— На рождения ти ден? Без тия.

Той помоли за сметката.

Откара я до дома й в старомодния си Мерцедес. Тя се бе преместила в по-голям апартамент в същия квартал, „Джорджтаун“.

Изненадаха се при вида на полицейската кола с включени светлини пред сградата.

Джордж изпроводи Мария до вратата. Пред нея стоеше бял полицай. Джордж го запита:

— Нещо нередно ли има, господин полицай?

— Имало е взлом в три апартамента в тази жилищна сграда — обясни полицаят. — Тук ли живеете?

— Аз живея тук! — отвърна Мария. — Апартамент четири обран ли е бил?

— Хайде да отидем и да видим.

Влязоха в сградата. Вратата на Мария беше разбита. Когато влезе в апартамента, лицето й изглеждаше безкръвно. Джордж и полицаят я последваха.

Мария се огледа зашеметено.

— Изглежда така, както го бях оставила.

Секунда по-късно тя добави:

— Само дето всички чекмеджета са отворени.

— Трябва да проверите какво липсва.

— Не притежавам нищо, което да си струва да се краде.

— Обикновено се крадат пари, бижута, алкохолни напитки и огнестрелни оръжия.

— Нося си часовника и пръстена, не пия и определено не притежавам оръжие.

Тя отиде в кухнята и Джордж надникна през отворената врата. Тя отвори кутия от кафе.

— Тук държах осемдесет долара — каза тя на полицая. — Няма ги.

Той си записа в бележника.

— Точно осемдесет?

— Три по двадесет и две от десет.

Имаше още една стая. Джордж прекоси всекидневната и отвори вратата към спалнята.

— Джордж! Не влизай там! — провикна се Мария.

Твърде късно.

Джордж стоеше на прага и зачудено оглеждаше спалнята.

— О, Боже — произнесе той. Сега разбра защо тя не излиза на срещи. Мария се извърна, направо ужасена от стеснение.

Полицаят мина покрай Джордж и влезе в спалнята.

— Охо — изкоментира той. — Тука сигурно имате стотина снимки на президента Кенеди! Били сте негов почитател, нали така?

Мария се мъчеше да проговори.

— Да — задавено рече тя. — Почитател.

Джордж се извърна от гледката.

— Мария, извинявай, че погледнах — тихо каза той.

Тя поклати глава в смисъл че няма нужда да се извинява. Станало беше случайно. Джордж обаче знаеше, че е навлязъл в тайно, свещено място. Идеше му да се удари.

Полицаят не спираше да говори.

— То е почти като — как се казваше в католическите църкви? Параклис на някой светия, да.

— Така е — съгласи се тя. — Параклис е.

Програмата Днес беше част от мрежа телевизионни и радиостанции и студия, някои от които се намираха в небостъргач в търговската част на града. В отдела за личния състав работеше привлекателна дама на средна възраст — госпожа Залцман — която се поддаде на чара на Джаспър Мъри. Тя кръстоса добре оформените си крака, изгледа го кокетно над сините рамки на очилата си и го нарече „господин Мъри“. Той й палеше цигарите и я наричаше „Сини очи“.