Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Дейв чакаше във фоайето на хотела и се чудеше как ли изглежда Лев. Не се бяха срещали. Лев бе посетил веднъж Лондон, за сватбата на Дейзи с първия й съпруг — Бой Фицхърбърт, но не беше идвал отново.

Дейзи и Лойд отиваха до САЩ приблизително веднъж на пет години, главно за да видят майка й Олга — сега в пансион в Бъфало. Дейв знаеше, че Дейзи не обича твърде много баща си. През по-голямата част от детството й той отсъствал. Имал е второ семейство в същия град — любовница Марга и извънбрачен син, Грег. Явно винаги ги е предпочитал пред Дейзи и майка й.

На другия край на фоайето Дейв видя мъж в началото на седмото си десетилетие, облечен в сребристосив костюм, с вратовръзка в червено и бяло. Спомни си как майка му обясняваше, че баща й винаги е бил конте. Дейв се усмихна и попита:

— Вие ли сте дядо Пешков?

Стиснаха си ръцете и Лев го попита:

— Къде ти е вратовръзката?

Дейв непрекъснато получаваше подобни запитвания. По някаква причина по-възрастното поколение смяташе, че има правото да гледа отвисоко на дрехите на младите. Той си имаше набор готови отговори, от очарователни до враждебни. Той на свой ред попита:

— Дядо, когато си бил юноша в Санкт Петербург, какво носеха тарикатите като теб?

Суровото изражение на Лев се стопи в усмивка.

— Носех сако със седефени копчета, жилетка, верижка за часовник и кадифена шапка. Косата ми беше дълга и сресана на път по средата досущ като твоята.

— Значи си приличаме — заключи Дейв. — Само дето аз не съм убил никого.

Лев се сепна за момент, после се разсмя.

— Умно момче си — рече той. — Наследил си моя ум.

До Лев застана жена в шикозна синя рокля и с шапка. Тя ходеше като манекен, макар явно да бе близо до възрастта на Лев. Той я представи:

— Марга. Тя не ти се пада баба.

Любовницата, рече си Дейв.

— Твърде сте млада да бъдете, чиято и да е баба — усмихнато каза той. — Как да се обръщам към Вас?

— Чаровник! — отговори тя. — Можеш да ме наричаш Марга. И аз бях певица, макар и никога да не постигнах твоя успех.

Погледна носталгично.

— Тогава хапвах хубави момчета като теб на закуска.

Певиците не са се променили, помисли си Дейв и си спомни за Мики Макфий.

Отидоха в ресторанта. Марга разпитваше много за Дейзи, Лойд и Иви. Интересно им беше да слушат за актьорската кариера на Иви, особено както Лев притежаваше студио в Холивуд. Той обаче се интересуваше най-много от Дейв и неговия бизнес.

— Разправят, че си бил милионер, Дейв — започна той.

— Лъжат — отговори Дейв. — Продаваме много плочи, но в това няма толкова пари, колкото си въобразяват хората. Вземаме приблизително един пенс на плоча. Значи, ако продадем милион копия, може би печелим толкова, та всеки един от нас да си купи една малка кола.

— Някой ви краде — заключи Лев.

— Не бих се изненадал — съгласи се Дейв. — Но не знам какво да сторя по въпроса. Уволних първия ни менажер, и сегашният е много по-добър, но все още не мога да си позволя да си купя къща.

— Аз съм в кинобизнеса и понякога ние продаваме плочи със саундтрак, тъй че съм виждал как работят хората от музиката. Искаш ли малко съвети?

— Да, моля.

— Направи си звукозаписна компания.

Дейв бе заинтригуван. Мислил беше в тази насока, но му изглеждаше като фантазия.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Предполагам, че можеш да наемеш звукозаписно студио за ден-два или за колкото време трябва.

— Ние можем да запишем музиката и предполагам, че можем да намерим фабрика, която да произведе плочите, но не съм толкова сигурен как ще ги продаваме. Не искам да губя време да надзиравам търговски представители, дори и да знаех как да го правя.

— Това не ти трябва. Нека голямата звукозаписна компания продава и разпространява за теб срещу процент. За тях ще бъдат трохите, а за теб печалбата.

— Чудя се дали ще се съгласят на това.

— Няма да им хареса, но ще го направят, понеже не могат да си позволят да те загубят.

— Предполагам.

Дейв се чувстваше привлечен от този проницателен старец, независимо от престъпната му репутация.

Лев обаче не беше приключил.

— Ами за издаването? Ти пишеш песните, нали така?

— Обикновено ги пишем двамата с Вали.

Всъщност Вали записваше песните на хартия, тъй като почеркът и правописът на Дейв бяха толкова зле, че никой не можеше да разчете написаното от него. Самото създаване обаче беше съвместна работа.

— Докарваме си малко отгоре от авторските права на песните.

— Малко? Трябва да печелите много. Обзалагам се, че издателят ви има представител в чужбина, който взема своето.