Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Вартбургът в зелено и бяло я чакаше отвън. Шофьорът я откара в Европа, където тя се регистрира, почти веднага напусна стаята си и излезе във фоайето.

Не искаше да привлича внимание към себе си дори и с простия въпрос за стаята на Ана Мъри на рецепцията. Поне един от рецепционистите беше човек на ЩАЗИ и можеше да обърне внимание на съветски журналист, който търси английски издател.

Зад щанда на рецепцията обаче имаше стена с номерирани кутийки, в които служителите поставяха ключовете и съобщенията. Таня просто запечата празен плик за писма, написа на него на немски „Госпожа Ана Мъри“ и го подаде мълчаливо. Човекът зад щанда веднага го постави в кутийката за стая 305.

Там имаше и ключ, следователно сега Ана Мъри не се намираше в стаята си.

Таня влезе в бара. Ана я нямаше там. Таня остана един час, пи бира и оглеждаше бележките си. После отиде в ресторанта. Ана я нямаше и там. Вероятно е отишла да вечеря с колегите си в някое заведение в града. Таня седна сама и си поръча местния специалитет — алерлай, зеленчуково блюдо. Поседя един час над кафето си, а после си излезе.

На минаване през фоайето отново погледна кутийките. Ключът от 305 липсваше.

Таня се завърна в стаята си, взе набрания текст и отиде до вратата на стая 305.

Там се спря. Стореше ли това се въвличаше. Никаква измислица не можеше да обясни или оправдае действието й. Тя предаваше антисъветска пропаганда на Запада. Хванеха ли я, с живота й беше свършено.

Тя почука на вратата.

Ана я отвори. Беше боса и държеше четка за зъби — ясен признак, че се приготвяше да спи.

Таня постави пръст на устните си и даде знак за тишина. После връчи на Ана хартията и прошепна:

— Ще намина след два часа.

После се отдалечи.

Върна се в стаята си и разтреперана седна на леглото.

Ако Ана просто отхвърлеше книгата, това щеше да е едва лошо. Но ако Таня я бе преценила погрешно, Ана можеше да се почувства задължена да съобщи на някое овластено лице, че й е била предложена дисидентска книга. Можеше да се притесни, че ако замълчи за това, ще я обвинят в участие в заговор. Можеше да реши, че единственото разумно нещо е да докладва за неразрешения опит да се установи контакт с нея.

Таня обаче вярваше, че повечето хора на запад не разсъждават така. Въпреки драматичните предпазни мерки на Таня, Ана можеше и да не си дава сметка, че е извършила престъпление с простото прочитане на ръкопис.

Следователно основният въпрос бе дали Ана ще хареса работата на Василий. Даниил я хареса, както и редакторите на Новый мир. Те обаче бяха единствените читатели на разказите, а и бяха до един руси. Как би реагирал един чужденец? Таня изпитваше увереност, че Ана ще забележи добре написания материал, но щеше ли да я трогне той? Щеше ли да разбие сърцето й?

Малко преди единадесет Таня се върна в стая 305.

Ана отвори вратата с ръкописа в ръка. Лицето й беше мокро от сълзи.

Тя прошепна:

— Това е нетърпимо. Трябва да го съобщим на света.

В петък вечерта Дейв откри, че Лу, барабанистът на Плъм Нели, е хомосексуалист.

Дотогава смяташе, че Лу просто е стеснителен. Много момичета искаха да се любят с момчетата от поп групите и понякога съблекалнята приличаше на публичен дом, но Лу никога не се възползва. Това не бе изненада — някои го правеха, други не. Вали никога не излизаше с „групита“. Дейв понякога го правеше, а Бъз, бас китаристът, никога не казваше „не“.

Плъм Нели отново имаха концерти. „Алисия, Алисия“ стоеше на деветнадесето място в топ двадесет и се изкачваше. Дейв и Вали пишеха заедно песни и се надяваха да запишат дългосвиреща плоча. Един късен следобед отидоха в студиата на Би Би Си в Портланд Плейс и записаха едно радиоизпълнение. Парите бяха малко, но това бе възможност да рекламират „Алисия, Алисия“. Може би песента щеше да се издигне до номер едно. Освен това понякога Дейв казваше, че човек може да я кара и на фъстъци.

Излязоха, запримигваха на вечерното слънце и решиха да отидат за по едно питие в близката кръчма Златния рог.

— Не ми се пие — рече Лу.

— Не се превземай — прекъсна го Бъз. — Че кога си казвал „не“ на литър бира?

— Да отидем в някоя друга кръчма тогава — предложи Лу.

— Защо?

— Не ми харесва видът на тази.

— Ако се притесняваш, че ще ти досаждат, сложи си слънчевите очила. Бяха се показвали по телевизията няколко пъти и от време на време феновете ги разпознаваха в някой бар или ресторант, но това рядко биваше неприятност. Бяха се научили да стоят далеч от места като кафенетата близо до училища, където се събираха тийнейджъри, защото това можеше да доведе до сцени с тълпата. В заведенията за възрастни обаче се чувстваха чудесно.