Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Докато мислеше за опасността, седнала на задната седалка на таксито, й призля от страх и тя залепи ръка на устата си, докато чувството отмина.

Щом пристигнаха, за малко да каже на шофьора да свие и да я върне вкъщи. После си спомни за Василий в Сибир, премръзнал и гладен, стегна се и внесе куфара си в терминала.

Сибирското пътуване я промени. Дотогава беше смятала комунизма за опит с добри намерения, който се е провалил и трябва да бъде прекратен. Сега го виждаше като брутална тирания, чиито водачи бяха зли хора. Колчем помислеше за Василий, сърцето й се изпълваше с омраза към хората, които му бяха сторили това. Беше й трудно даже да говори със своя брат близнак, който все още се надяваше, че комунизмът може да бъде коригиран, а не унищожен. Обичаше Димка, но той си затваряше очите за действителността. Тя бе разбрала, че навсякъде, където има потисничество — в Дълбокия Юг на САЩ, в Северна Ирландия, в Източна Германия — определено има много мили обикновени хора като семейството й, които извръщаха поглед от грозната истина. Таня нямаше да бъде една от тях. Щеше да се бие до края.

Независимо от риска.

Постави книжата си на гишето, а куфара на везната. Ако вярваше в Бог, щеше да се помоли.

Хората на чекирането бяха само от КГБ. Мъжът пред нея беше на тридесетина години, а лицето му синееше от гъстата брада. Понякога Таня преценяваше хората, като си представяше какви ли биха били, ако им взема интервю. „Този ще излезе натрапчив до агресивност“, помисли си тя, „ще отговаря на неутралните въпроси все едно са враждебни и непрестанно ще се оглежда за скрити намеци и забулени обвинения“.

Той я изгледа тежко и я сравни със снимката. Тя опита да не изглежда уплашена. „Но“, каза си тя, „дори и невинни съветски граждани се плашеха, щом ги погледнеше някой от КГБ“.

Той остави паспорта й на тезгяха и нареди:

— Отворете чантата.

Не можеше да се разбере защо. Може би го правеха заради подозрителния външен вид, или защото нямаха какво друго да вършат, или защото харесваха да се ровят из дамското бельо. Не им се налагаше да дават обяснения.

Таня отвори чантата си с разтуптяно сърце.

Служителят приклекна и заровичка из вещите й. За по-малко от минута откри произведението на Василий. Отвори го и прочете заглавната страница — Щалаг: Роман за нацистките концентрационни лагери от Клаус Холщайн.

Това бе фалшиво, както и съдържанието, предговорът и прологът.

— Какво е това? — попита човекът.

— Частичен превод на книга от Германската демократична република. Отивам на Лайпцигския книжен панаир.

— Това разрешено ли е?

— В Източна Германия, разбира се — иначе е нямало да бъде издадено.

— А в Съветския съюз?

— Все още не. Произведенията не могат да бъдат представяни за одобрение, преди да бъдат завършени.

Тя опита да диша нормално, докато той прелистваше страниците.

— Хората имат руски имена.

— В нацистките концентрационни лагери, както знаете, е имало много съветски хора — отвърна Таня.

Тя знаеше, че при проверка историята й ще рухне незабавно. Ако служителят отделеше време да прочете повече от първите няколко страници, щеше да види, че разказите не са за нацистите, а за Гулаг; после КГБ щеше само за няколко часа да разбере, че няма нито източногерманска книга, нито издател, при което Таня щеше отново да бъде отведена в подземието на „Лубянка“.

Той листеше хартията лениво, сякаш се чудеше дали да прави въпрос от това, или не. Тогава на съседното бюро настана смут — някакъв пътник протестираше заради конфискацията на икона. Човекът на Таня й даде книжата с бордовата карта, махна й да върви и отиде да помага на колегата си.

Краката й бяха тъй омалели, та се боеше, че може и да не успее да си излезе.

Върна си силата и се справи с останалите формалности. Самолетът беше познатият Туполев Ту-104, приспособен за цивилни пътници, леко претъпкан с шест седалки в редичка. Полетът до Лайпциг покриваше хиляда и шестстотин километра и продължи малко повече от три часа.

Когато Таня взе отново куфара си, огледа го внимателно, но не видя признаци да е бил отварян. Все още обаче не беше в безопасност. Носеше го в зоната за митнически и паспортни проверки и изпитваше усещането, че държи нещо радиоактивно. Спомни си, че според твърденията източногерманското правителство било по-сурово от съветския режим. ЩАЗИ си пъхаше носа навсякъде, още повече от КГБ.

Тя показа документите си. Някакъв служещ ги проучи внимателно, после я отпрати с грубо махване на ръката.