Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Американците твърдяха, че Южен Виетнам е самостоятелна страна, точно както Съветският съюз твърдеше, че Източна Германия е отделна държава. Виетнам беше огледален образ на Германия, макар че Димка никога не би посмял да изрече това на глас.

Докато министрите бяха на банкет със северновиетнамските водачи, съветските сътрудници обядваха по-неофициално с виетнамските си колеги — всички те говореха руски, а някои бяха посещавали Москва. Храната се състоеше основно от ориз и зеленчуци с малко риба и месо, но беше вкусна. Сред виетнамците нямаше жени и мъжете изглеждаха изненадани при вида на Наталия и още две съветски делегатки.

Димка седна до безличен апаратчик на средна възраст — Фам Ан. Наталия седна отсреща и запита човека какво се надява да получат от разговорите.

Ан отговори с дълъг списък:

— Трябват ни самолети, артилерия, радари, системи за противовъздушна отбрана, муниции и медицински препарати.

Точно това съветската страна искаше да избегне.

— Но вие няма да имате нужда от тези неща, ако войната свърши — рече Наталия.

— Когато победим американските империалисти ще имаме други нужди.

— Всички ние бихме се радвали да видим голяма победа за Виетконг — продължи тя. — Възможно е обаче да се стигне до друг резултат.

Наталия опитваше да предложи идеята за мирното съвместно съществуване.

— Победата е единствената възможност — презрително изрече Фам Ан.

Димка се смая. Ан упорито отказваше да участва в обсъждането, за което бяха дошли Съветите. Може би смяташе, че е под достойнството му да разговаря с жена. Димка се надяваше това да е единствената причина за ината му. Ако виетнамците не разговаряха за алтернативи на войната, съветската мисия щеше да се провали.

Наталия не се отклоняваше лесно от целта си. Тя настоя:

— Със сигурност военната победа не е единственият възможен изход.

Димка се почувства горд от смелата й настойчивост.

— Вие говорите за поражение? — раздразнено попита Ан или пък се преструваше на раздразнен.

— Не — спокойно възрази тя. — Но войната не е единственият път към победата. Преговорите са друга възможност.

— Ние преговаряхме много пъти с французите — ядосано настоя Ан. — Всяко споразумение служеше колкото да им издейства време, докато подготвят следващата си агресия. Това бе урок за нашия народ, урок как да се държим с империалистите — ние няма да го забравим.

Димка беше чел за историята на Виетнам и знаеше, че гневът на Ан е оправдан. Французите са били непочтени и коварни като всички други колониалисти. Това обаче не беше краят на историята.

Наталия не се отказваше — съвсем оправдано, понеже несъмнено Косигин предаваше същото послание на Хо Ши Мин.

— Империалистите са коварни, това е известно на всички. Но и преговорите могат да бъдат използвани от революционерите. Ленин е преговарял в Брест-Литовск. Направил е отстъпки, останал е на власт и се е отказал от отстъпките, когато е станал по-силен.

Ан изрецитира изказването на Хо Ши Мин:

— Няма да обсъждаме преговори, докато в Сайгон няма неутрално коалиционно правителство с участието на представители на Виетконг.

— Когато немците нахлуха в Русия и изминаха целия път до вратите на Москва вие направихте ли компромис?

Той тропна с юмрук по масата, жест, който изненада Димка, идвайки от един предполагаемо изтънчен ориенталец.

— Не! Никакви преговори, никакъв компромис — и никакви американци!

Скоро след това гощавката свърши.

Димка и Наталия се завърнаха в хотела си. Той отиде с нея до стаята й. На вратата тя просто му каза:

— Влез.

Щеше да бъде едва третата им нощ заедно. Първите две бяха изкарали на голям креват в прашна, пълна със стари мебели стая в Кремъл. Но някак си престоят им в една спалня изглеждаше естествен, сякаш бяха любовници от години.

Целунаха се и си събуха обувките, после отново се целунаха и си измиха зъбите, и се целунаха отново. Не бяха обзети от неудържимо желание — по-скоро бяха отпуснати и се забавляваха.

— Имаме цялата нощ да вършим каквото ни харесва — каза Наталия и Димка си каза, че това са най-възбуждащите думи, които е чувал.

Любиха се, после ядоха хайвер и пиха водка, донесени от нея, а после се любиха отново.

После, докато лежаха на усуканите чаршафи и гледаха бавния вентилатор на тавана, Наталия каза:

— Предполагам, че някой ни подслушва.

— Надявам се — допълни я Димка. — Изпратихме на огромни разноски хора от КГБ, за да ги научат как да подслушват хотелски стаи.