Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Може би Фам Ан слуша — продължи Наталия и се изкиска.

— Ако е така, надявам се да му е харесало повече от обяда.

— Хмм. Обядът си беше провал.

— Ще трябва да си променят отношението, за да получат оръжия от нас. Дори Брежнев не иска да се замесваме в голяма война в Югоизточна Азия.

— Но ако откажем да ги въоръжим, те може да отидат при китайците.

— Те мразят китайците.

— Знам. И все пак…

— Да.

Сънят ги обори и ги събуди телефонът. Наталия го вдигна и каза името си. Послуша малко и рече:

— По дяволите.

Измина още една минута и тя окачи слушалката.

— Новини от Южен Виетнам. Миналата нощ Виетконг са нападнали американска база.

— Вчера? Часове след пристигането на Косигин в Ханой? Това не е съвпадение. Къде?

— В някакво място, наречено Плейку. Има осем убити американци, стотина, че и отгоре са ранени. Унищожили са десет американски самолета на земята.

— Колко са загубите на Виетконг?

— В базата е било оставено само едно тяло.

Димка невярващо поклати глава.

— Трябва да го признаеш на виетнамците — страхотни войници са.

— Виетконг са. Южновиетнамската армия е безнадежден случай. Затова им трябват американците — за да се бият вместо тях.

Димка се намръщи.

— Има ли някой важен американец в Южен Виетнам в момента?

— Макджордж Бънди, съветник на президента по националната сигурност, един от най-лошите капиталистически и империалистически подпалвачи на война.

— Със сигурност точно сега говори по телефона с президента Джонсън.

— Да — съгласи се Наталия. — Чудя се какво ли му обяснява.

Отговорът дойде по-късно през деня.

Американски самолети от самолетоносача Рейнджър бомбардираха военния лагер Донг Хой на брега на Северен Виетнам. Американците за пръв път бомбардираха Севера и сложиха началото на нова фаза в конфликта.

Димка отчаяно наблюдаваше как позицията на Косигин малко по малко се руши с течение на деня.

След бомбардировката американското нападение бе осъдено от комунистическите и необвързаните страни по света.

Водачите от третия свят очакваха Москва да се притече на помощ на Виетнам, комунистическа страна, пряко нападната от американския империализъм.

Косигин не желаеше да ескалира виетнамската война, а и Кремъл не искаше да предоставя голяма военна помощ на Хо Ши Мин, но ето че направиха точно това.

Нямаха избор. Оттеглеха ли се, щяха да се намърдат китайците, готови да заменят СССР като могъщия приятел на малките комунистически държави. Положението на Съветския съюз като защитник на световния комунизъм стоеше на карта и всички го разбираха.

Приказките за мирното съвместно съществуване бяха забравени.

Димка и Наталия, както и цялата съветска делегация, посърнаха. Позицията им за преговорите с виетнамците беше фатално отслабена. Косигин нямаше карти, с които да играе — трябваше да даде всичко, искано от Хо Ши Мин.

Останаха в Ханой още три дни. Димка и Наталия се любеха по цяла нощ, но през деня само си записваха в подробности предпочитанията на Фам Ан. Точно при заминаването им потегли пратка съветски ракети земя-въздух.

Димка и Наталия седяха един до друг в самолета към дома. Димка подремваше и с наслада си припомняше четири влажни нощи на любов под лениво въртящия се вентилатор.

— На какво се усмихваш? — попита го Наталия.

Той отвори очи.

— Знаеш.

Тя се закиска.

— Освен това…

— Какво?

— Когато си припомниш това пътуване, не ти ли се струва, че…?

— Че сме били изцяло водени за носа и използвани? Да, още от първия ден.

— Всъщност Хо Ши Мин умело изманипулира двете най-могъщи държави в света и най-накрая получи това, което искаше.

— Да — съгласи се Димка. — Точно това ми се струва.

Таня отиде на летището с подривния ръкопис на Василий в куфара си. Страхуваше се.

И преди беше вършила опасни неща. Бе издавала опозиционен вестник; бяха я арестували на площад „Маяковски“ и я бяха завлекли в ужасното подземие на сградата на КГБ на Лубянския площад; беше се свързала с дисидент в Сибир. Това обаче беше най-ужасяващото.

Поддържането на връзка със Запада беше престъпление от най-висока класа. Тя носеше текста на Василий в Лайпциг, където се надяваше да го предложи на някой западен издател.

Новинарското им издание се разпространяваше само в СССР. Властите щяха да са много по-ядосани за опозиционен материал, достигнал на Запад. Отговорните за това хора щяха да бъдат смятани не само за бунтовници, но и за предатели.