Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Беше си позволил да си въобразява, че ще бъде музикант. Беше напуснал дома на родителите си и училище. Беше шестнадесетгодишен, достатъчно голям, за да сключи брак и да плаща данъци. Мислеше си, че има кариера. И изведнъж всичко се разпадаше. Не знаеше какво да прави. Не го биваше за нищо друго, освен за музика. Не можеше да понесе унижението да се върне отново да живее в къщата на родителите си. В старите разкази момчето беглец „постъпваше във флота“. На Дейв му харесваше идеята да изчезне и да се завърне след пет години, загорял, брадясал, разказващ истории за далечни места. Вътре в себе си той знаеше, че няма да хареса дисциплината на флота. Щеше да е по-зле и от училище.

Нямаше си дори приятелка. Щом напусна училище, той приключи връзката си с Линда Робъртсън. Тя каза, че го е очаквала, и въпреки това плака. Когато взе парите от участието на Плъм Нели в Екстра е! , той взе телефонния номер на Мики Макфий от Ерик и я попита дали не би искала да излезе с него — може би на вечеря или на кино. Тя помисли дълго време и му отвърна: „Не. Ти наистина си сладък, но аз не мога да се показвам с шестнадесетгодишен хлапак. Вече имам лоша репутация, но не искам да изглеждам толкова глупава“. Дейв се засегна.

Сега Вали седеше до него, с китара в ръката, както обикновено. Свиреше с метална тръбичка, нанизана на средния пръст на лявата си ръка, и пееше: „Станах сутрин рано, реших метлата да подхвана“.

Дейв се намръщи.

— Та това е саундът на Джеймс Елмор! — рече той минута по-късно.

— Нарича се ботълнек китара — обясни Вали. — Правеха го с гърлото на строшена бутилка, но сега се произвеждат тези метални неща.

— Звучи страхотно.

— Защо продължаваш да звъниш на Ерик?

— Искам да знам колко копия сме продали от „Шейк, ратъл енд рол“, какво става с пускането на „Това е любов“ в Америка, дали се задават някакви дати за представления — а нашият менажер не ще да говори с мен!

— Уволни го — отвърна Вали. — Той е гъз.

Английският на Вали беше почти съвършен.

— Искаш да кажеш, задник — продължи Дейв. — Ние казваме задник, а не гъз.

— Благодаря ти.

— Как да го уволня, като не мога да се свържа с него по телефона? — мрачно попита Дейв.

— Отивай при него.

Дейв изгледа Вали.

— Знаеш ли, не си толкова тъп, колкото звучиш.

На Дейв започна да му става по-добре.

— Точно това и ще направя.

Чувството за потиснатост го напусна, щом излезе. Нещо в улиците на Лондон винаги го ободряваше. Това бе един от големите градове на света — всичко можеше да се случи.

Улица „Денмарк“ се намираше на по-малко от километър и половина. Дейв стигна там за петнадесет минути. Изкачи стълбите до приемната на Класик Рекърдс.

— Ерик излезе — съобщи му Чери.

— Сигурна ли си? — попита я Дейв и дръзко отвори вратата на Ерик. Ерик си беше вътре зад бюрото и изглеждаше донякъде глупаво, след като са го хванали, че лъже. После изражението му се смени с гняв и той попита:

— Какво искаш?

Дейвид не каза нищо на секундата. Понякога баща му обясняваше: „Не си мисли, че си длъжен да отговаряш, ако някой ти задава въпрос. Научил съм това от политиката“. Дейв просто пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си.

Рече си, че ако остане прав, ще изглежда, че очаква всеки миг да му наредят да си тръгне. Тъй че седна на креслото пред бюрото на Ерик и кръстоса крака.

После попита:

— Защо ме отбягваш?

— Бях зает, нахален дребосък такъв. Какво има?

— О, всякакви неща — настъпателно започна Дейвид. — Какво става с „Шейк, ратъл енд рол“? Какво правим на Нова година? Новини от Америка?

— Нищо, нищо, нищо — отвърна Ерик. — Доволен ли си?

— Че защо да съм доволен от това?

— Виж сега — и Ерик бръкна в джоба си и извади пачка банкноти. — Ето двайсет лири. Това получихме от „Шейк, ратъл енд рол“. И той хвърли четири банкноти от по пет лири на бюрото.

— Сега доволен ли си?

— Искам да видя отчетите.

Ерик се засмя.

— Отчети? Ти за какъв се вземаш?

— Аз съм твой клиент, а ти си мой менажер.

— Менажер? Нищо няма за менажиране, нищожество. Вие бяхте еднодневка. В нашия бизнес се появяват непрестанно. Имали сте малко късмет, Ханк Ремингтън ви е дал песен, но не сте притежавали истински талант. Всичко приключи, забравяй за него и се връщай в училище.

— Не мога да се върна в училище.

— Че защо не? Ти на колко години си — шестнадесет, седемнадесет?

— Нито един изпит не съм издържал.

— Тогава си намери работа.

— Плъм Нели ще бъде една от най-успешните групи в света, а аз ще бъда музикант за остатъка от живота си.