Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Когато най-накрая излезе от банята си взеха довиждане. Някога би й направил предложение, но днес мисълта явно не посети ума му.

Тя му даде всичките пари от портмонето си, блокче шоколад и два чифта дълги долни гащи, които му бяха твърде къси, но иначе му ставаха.

— Може би са по-добри от това, което носиш.

— Сигурно са — отвърна той. — Нямам никакво бельо.

Богато Василий си тръгна, тя заплака.

Всеки път, когато пускаха „Това е любов“ по „Радио Люксембург“, Каролин плачеше.

Лили — вече шестнадесетгодишна — смяташе, че разбира чувствата на Каролин. Все едно Вали си е отново у дома, пее и свири в съседната стая, само че не могат да влязат там, да го видят и да му кажат колко добре звучи.

Ако Алис бе будна, слагаха я близо до радиото и й казваха:

— Това е татко ти!

Тя не разбираше, но знаеше, че е нещо вълнуващо. Понякога Каролин й пееше песента, Лили акомпанираше на китара и напяваше хармонията.

Житейската мисия на Лили бе да помогне на Каролин и Алис да емигрират на Запад и да се съберат с Вали.

Каролин живееше в семейния дом на Франк в Берлин-Митте. Родителите й не искаха да имат нищо общо с нея. Бяха заявили, че ги е опозорила, като е родила извънбрачно дете. Истината бе, че ЩАЗИ заплаши баща й да загуби работата си като началник на автогара заради връзката на Каролин с Вали. Тогава те я изхвърлиха и тя се пресели при семейството на Вали.

Лили се радваше, че е при тях. Каролин беше като по-голяма сестра на мястото на Ребека. Освен това Лили обожаваше бебето. Всеки ден след училище гледаше Алис няколко часа, за да даде почивка на Каролин.

Днес беше първият рожден ден на Алис и Лили направи торта. Алис седеше на високия си стол и радостно удряше по купата с дървена лъжица, докато Лили забъркваше лекия шуплест сладкиш, който бебето да може да яде.

Каролин беше в стаята си и слушаше „Радио Люксембург“. Рожденият ден на Алис беше също тъй и годишнина от убийството. Западногерманските радио и телевизия излъчваха програми за президента Кенеди и последиците от смъртта му. Източногерманските станции си мълчаха.

Линдън Джонсън заемаше президентската длъжност по право почти една година, но преди три седмици спечели съкрушителна победа срещу крайно консервативния републиканец Голдуотър. Лили се радваше. Хитлер беше умрял преди раждането й, но тя познаваше историята на страната си и се ужасяваше от политици, които намират оправдания за расовата омраза.

Джонсън не вдъхновяваше като Кенеди, но изглеждаше също толкова решен да защитава Западен Берлин, което беше най-важното нещо за повечето немци от двете страни на Стената.

Докато Лили вадеше сладкиша от фурната, майка й се върна от работа. Карла успя да запази работата си като старша сестра в голяма болница, при все че е била социалдемократ. Веднъж се понесе слух, че ще я уволняват, сестрите заплашиха със стачка и директорът на болницата предотврати неприятностите, като ги увери, че Карла ще продължи да им бъде началник.

Бащата на Лили се принуди да постъпи на работа, при все че продължаваше да управлява от разстояние фирмата си в Западен Берлин. Трябваше да работи като инженер в държавна фабрика в Източен Берлин и произвеждаше телевизори, много по-лоши от западногерманските. Отначало той направи предложения за подобряване на продукцията, но това бе прието като критика по отношение на началниците му и той престана. Щом се прибра от работа тази вечер, той влезе в кухнята и всички изпяха Hoch soll sie leben , традиционната немска песен за рожден ден — Нека дълго да живее.

После насядаха около масата и заговориха дали Алис въобще ще види баща си.

Каролин беше подала молба за емигриране. С всяка година бягството ставаше все по-трудно — все едно, Каролин можеше да опита да пресече, стига да беше сама; тя обаче не искаше да излага на опасност живота на Алис. Всяка година разрешаваха на неколцина души да излязат законно. Никой не можеше да се добере до критериите, по които разглеждаха молбите, но явно повечето от пуснатите бяха неработещи хора, деца и старци.

Каролин и Алис бяха неработещи хора, но молбата им беше отхвърлена.

Както винаги, нямаше приведена причина.

Естествено, правителството не поясняваше дали повторните молби са възможни. Отново слуховете заемаха мястото на липсващите сведения.

Твърдеше се, че човек може да се обърне към ръководителя на страната, Валтер Улбрихт.

Той не приличаше много на спасител — дребен мъж с брадичка като Ленин, напълно ортодоксален във всичко. Според слуховете бил щастлив от преврата в Москва, понеже смятал Хрушчов за недостатъчно доктринер. Независимо от това Каролин му написа лично писмо, в което обясни, че й се налага да емигрира, за да се омъжи за бащата на детето си.