Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Чакаше го на бара. Хотелът не беше зле. Всички пътуващи до Сибир бяха от високата категория — никой не идваше тук на почивка — тъй че мястото бе луксозно, според очакванията на висшата комунистическа номенклатура.

Василий влезе в малко по-добър вид от одеве. Беше се сресал и носеше чиста риза. Все още приличаше на болник, но в очите му блестеше светлината на интелигентността.

Пое ръката й в своята.

— Благодаря ти, задето дойде — рече той с разтреперан от вълнение глас. — Не мога да ти кажа колко много значи то за мен. Ти си приятел, стопроцентов приятел.

Тя го целуна по бузата.

Поръчаха си бира. Василий ядеше фъстъците от мезето като изгладнял човек.

— Разказът ти е прекрасен — започна Таня. — Не просто е добър, а е изключителен.

Той се усмихна.

— Благодаря ти. Може би това ужасно място все пак е в състояние да произведе нещо достойно.

— Не само аз му се възхищавам. Редакцията на Новый мир го прие за печат.

Той засия от радост, а тя трябваше отново да го свали на земята.

— Смениха си настроението след свалянето на Хрушчов.

Василий изглеждаше сломен, после си взе още една шепа фъстъци.

— Не съм изненадан — рече той и си върна спокойствието. — Поне са го харесали, което е важното. Струваше си да го напиша.

— Направих няколко копия и ги изпратих — анонимно, разбира се — на някои от хората, които получаваха Несъгласие — продължи тя. Колебаеше се. Последващите й думи бяха дръзки. Веднъж изречени, тя не можеше да ги върне. Направи го.

— Единственото друго нещо, което можех да направя, беше да опитам да изпратя копие на Запад.

Тя видя светлинката на оптимизма в очите му, но той предпочете да остане усъмнен.

— Това ще бъде опасно за теб.

— И за теб.

Василий сви рамене.

— Какво ще направят с мен — ще ме изпратят в Сибир? Ти обаче можеш да изгубиш всичко.

— Можеш ли да напишеш още разкази?

Той извади голям използван плик изпод якето си.

— Вече имам — рече той и й подаде плика. Отпи от бирата и опразни чашата си.

Тя погледна в плика. Страниците бяха покрити с дребния му спретнат почерк.

— О — въодушевено каза тя — това е достатъчно за цяла книга!

После осъзна, че ако я хванат с този материал и тя може да свърши в Сибир. Бързо напъха плика в чантата си.

— Какво ще правиш с тях? — попита я той.

Таня беше помислила по въпроса.

— В Лайпциг, в Източна Германия, има ежегоден Панаир на книгата. Мога да уредя да го отразявам за ТАСС. Говоря малко немски. На Панаира отиват западни издатели — от Париж, Лондон и Ню Йорк. Може и да успея да издам работата ти в превод.

Лицето му светна.

— Наистина ли мислиш така?

— Смятам, че Измръзване е достатъчно добро.

— Това би било чудесно. Но ще поемеш страхотен риск.

Тя кимна:

— Ти също. Ако съветските власти някак разберат кой е авторът, ще си имаш неприятности.

Той се разсмя.

— Погледни ме — гладувам, облечен съм в парцали, живея сам във винаги студено общежитие и не се тревожа.

Не й беше хрумнало, че може би храната не му достига.

— Тук има ресторант — каза тя. — Ще вечеряме ли?

— Да, моля.

Василий си поръча бьоф строганов с варени картофи. Келнерката постави на масата купичка с филийки хляб, както правеха на банкетите. Василий ги изяде всичките. След ястието си поръча пирожки със сливов мармалад. Изяде и всичко, което Таня остави в чинията си.

— Мислех, че хората със занаят са добре платени тук — каза тя.

— Заселниците да. Не и бившите затворници. Властите се подчиняват на механизма на ценообразуването само по принуда.

— Мога ли да ти пращам храна?

Той поклати глава.

— КГБ краде всичко. Колетите пристигат отворени, с печат „съмнителна пратка — инспектирано“ и всичко прилично е изчезнало. Човекът в съседната стая получи шест буркана от сладко, всичките празни.

Таня плати сметката за вечерята.

— Стаята ти има ли баня — попита Василий.

— Да.

— А топла вода?

— Разбира се.

— Може ли да се изкъпя? В общежитието имаме топла вода само веднъж седмично, а и тогава трябва да бързаме, докато не е свършила.

Отидоха горе.

Василий стоя дълго в банята. Таня седеше на кревата и гледаше мръсния сняг. Беше вцепенена. Имаше обща представа за лагерите, но гледката на Василий й ги показа смазващо живо. Досега въображението й не се бе простирало до страданието на затворниците. И все пак, въпреки всичко, Василий не се бе поддал на отчаянието. Всъщност, отнякъде той бе намерил силата и смелостта да опише опита си със страст и хумор. Тя му се възхищаваше повече отпреди.