Кен Фоллетт - Прагът на вечността

По пладне все още не бе видяла Василий. Дразнеше се — не можеше да бъде далеч.

Ирина я поведе към столовата на началствата, но Таня настоя да обядва с работниците. Хората се отпускаха при ядене и говореха по-откровено и по-цветисто. Таня си водеше записки и все се оглеждаше из помещението, избираше си следващия събеседник и едновременно следеше за Василий.

Както и да е, обедната почивка отмина, а той не се появи. Столовата започна да се опразва. Ирина предложи да минат на следващата точка — посещение на училище, където Таня ще може да говори с млади майки. Таня не можеше да измисли някаква причина да откаже.

Щеше да се наложи да го търси с името му. Представи си как пита: Май си спомням един интересен човек, когото видях последния път, струва ми се — електротехник, Василий… хъм, Енков? Дали не можете да проверите все още ли работи тук? Не беше възможно. Ирина щеше да провери, но тя не бе глупава и непременно щеше да се запита защо ли Таня се интересува именно от този човек. Нямаше да й отнеме много да разбере, че Василий е дошъл в Сибир като политически затворник. Тогава изникваше въпросът дали Ирина ще реши да си замълчи и да не се меси — често предпочитаното държане в Съветския съюз — или да се подмаже пред някой по-висшестоящ от нея в партията и да съобщи за издирванията на Таня.

Години наред никой не узна за приятелството между Таня и Василий. Това беше защитата им. Затова и не ги осъдиха на доживотен затвор за издаването на подривно списание. След задържането на Василий Таня допусна до тайната един човек — своя брат близнак. А и Даниил се досети. Сега обаче имаше опасност да събуди подозренията на непознат човек.

Подготвяше нервите си да говори и тогава Василий се появи.

Таня залепи ръка за устата си, за да не извика.

Василий приличаше на старец. Беше слаб и присвит. Косата му бе дълга, рошава и прошарена със сиво. Някога свежото му чувствено лице беше изпито и набръчкано. Носеше мърлява дреха с отвертки из джобовете. Влачеше си краката.

— Нещо не е наред ли, другарко? — попита я Ирина.

— Зъбобол — импровизира Таня.

— Толкова съжалявам.

Таня не можеше да си даде сметка дали Ирина й вярва.

Сърцето й бумтеше. Радваше се, че е намерила Василий, но се ужасяваше от опустошения му вид. А и трябваше да прикрива бурята на чувствата си от Ирина.

Изправи се, та Василий да може да я види. В столовата бяха останали малко хора, тъй че той не можеше да я пропусне. Тя се извърна настрана и не го гледаше, за да отклони подозренията на Ирина. Взе си чантата, все едно ще тръгва.

— Трябва да отида на зъболекар веднага щом се прибера — изрече тя.

С ъгълчето на окото си забеляза как Василий внезапно се спря и я загледа.

— Кажете ми за училището, в което ще отидем — започна тя, за да не забележи Ирина. — Колко големи са децата?

Тръгнаха към вратата, докато Ирина й обясняваше. Таня опита да огледа Василий, без да го наблюдава пряко. За няколко мига той стоеше и я гледаше замръзнал. Щом двете жени го доближиха, Ирина го изгледа озадачено.

Тогава Таня отново се взря право в него.

Изнемощялото му лице сега изглеждаше смаяно. Устата му зееше и той я гледаше, без да мига. В очите му обаче имаше и още нещо, освен сащисването. Таня схвана, че е надежда — изненадана, недоверчива, закопняла надежда. Той не бе съвсем смазан — нещо беше дало на съсипания човек силата да напише онази прекрасна история.

Тя си спомни приготвените думи:

— Изглеждате ми познат — дали съм говорила с Вас при последното си идване тук преди три години? Казвам се Таня Дворкина и работя за ТАСС.

Василий замълча и започна да се окопитва, но все още изглеждаше замаяно.

Таня продължи да говори.

— Пиша поредния дял от поредицата си за заселниците в Сибир. Боя се обаче, че не си спомням името Ви — през последните години съм говорила със стотици хора!

— Енков — най-после проговори той. — Василий Енков.

— Разговорът ни беше много интересен — продължи Таня. — Сега си го припомням. Трябва да поговорим отново.

Ирина погледна часовника си.

— Нямаме време. Тук училищата затварят рано.

Таня й кимна и се обърна към Василий:

— Може ли да се срещнем тази вечер? Нещо против да дойдете в хотел Централ? Можем да споделим едно питие.

— Хотел Централ — повтори Василий.

— В шест?

— Шест часа в хотел Централ.

— Ще се видим с Вас тогава — завърши Таня и си излезе.

Искаше да увери Василий, че не е забравен. Вече го стори, но бе ли то достатъчно? Можеше ли да му даде каква да е надежда? Тя искаше да му каже, че неговият разказ е чудесен и че трябва да пише повече, но отново не можеше да му даде никаква надежда. Измръзване не ставаше за издаване, а вероятно това щеше да бъде в сила и за другите му неща. Боеше се, че всъщност може да влоши, а не да подобри състоянието му.