Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Както и да е, вече е късно — заключи Димка. — Преместен съм в Харков.

— Какво?

— Научих го днес. Заместник-секретар на областния партиен комитет.

— Кога ли ще те видя пак?

— Вероятно никога.

Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не мога да живея без теб — изрече тя.

Димка беше смаян. Знаеше, че тя го харесва, но никога не бе говорила така, дори и по време на единствената им нощ заедно.

— Какво искаш да кажеш? — глупаво я запита той.

— Аз те обичам, не разбра ли?

— Не, не го разбрах — смаяно й отговори той.

— Обичам те от дълго време.

— Защо не си ми казала никога?

— Боях се.

— От…

— От съпруга си.

Димка подозираше нещо подобно. Предполагаше, макар и да нямаше доказателство, че Ник е отговорен за свирепия побой над черноборсаджията, който опита да измами Наталия. Никаква изненада, че жената на Ник се плаши да прояви любовта си към друг мъж. Това бе причината за променливостта на Наталия — от чувствената топлина днес към студената дистанцираност на другия ден.

— Предполагам, че и аз се боя от Ник — призна си той.

— Кога тръгваш?

— Камионът за мебелите идва в петък.

— Толкова скоро!

— В службата съм вече никой. Не знаят какво бих могъл да направя. Искат да ме разкарат.

Тя извади бяла кърпичка и докосна очите си с нея. После се наведе към него над масата.

— Спомняш ли си стаята със старите мебели?

— Никога няма да я забравя — усмихна се той.

— А леглото с балдахина?

— Разбира се.

— Беше толкова прашно.

— И студено.

Настроението й отново се бе променило и сега тя се забавляваше и се шегуваше.

— Какво си спомняш най-вече?

Отговорът веднага изплува в ума му — малките й гърди с големите им остри зърна. Той обаче го потисна.

— Хайде, можеш да ми кажеш — подкани го тя.

Какво можеше да загуби?

— Зърната на гърдите ти — промълви той. Беше наполовина затруднен, наполовина пламнал.

Тя се разкиска.

— Искаш ли да ги видиш отново?

Димка преглътна с усилие. Опита да се държи лековато като нея и рече:

— Предположи.

Тя се изправи и изведнъж придоби решителен вид.

— Ще се срещнем тук в седем — заяви тя. После си излезе.

Нина беше бясна.

— Харков? — кресна тя. — Какво ще правя в проклетия Харков? Обикновено тя не си служеше с лоши думи — намираше го грубо. Беше се издигнала над подобни долни привички. Слизането до тях показваше колко силно изживява това.

Димка не прояви съчувствие.

— Уверен съм, че стоманеният тръст там ще ти даде работа.

Във всеки случай беше време да даде Григорий на забавачка и да се връща на работа — нещо, което се очакваше от съветските майки.

— Не искам да отивам на заточение в някакъв провинциален град.

— Аз също. Да не мислиш, че съм подал молба?

— Не го ли надуши?

— Надуших го и даже мислех да сменям работата, но ми се стори, че превратът е отменен, а той само е бил отложен. Разбира се, заговорниците са направили всичко според силите си да ме държат на тъмно.

Тя го погледна преценяващо.

— Предполагам, че си прекарал миналата нощ в сбогуване с машинописката си.

— Каза ми, че ти е все едно.

— Добре, умнико. Кога пътуваме?

— Петък.

— По дяволите.

И Нина с бяс започна да събира багажа.

В сряда Димка говори с вуйчо си Володя за преместването.

— Не става дума само за кариерата ми — обясни той. — Аз не работя в правителството само за себе си. Искам да докажа, че социализмът може да действа. Но това означава, че той трябва да се променя и да се подобрява. А сега се боя, че можем да се върнем назад.

— Ще те върнем в Москва при първа възможност — отвърна му Володя.

— Благодаря ти — отговори му Димка с искрена благодарност. Вуйчо му винаги го бе подкрепял.

— Ти го заслужаваш — продължи топло Володя. — Умен си и вършиш работа, а такива хора ние нямаме в излишък. Щеше ми се да можех да те имам в кабинета си.

— Никога не съм бил много по военните дела.

— Слушай ме. След подобно събитие трябва да докажеш лоялността си със здрава работа и липса на оплаквания — и най-вече без постоянни врънканици да те върнат в Москва. Ако се държиш така пет години, мога да започна да работя за връщането ти.

— Пет години?

— Докато мога да започна. Не разчитай на по-малко от десет. Всъщност не разчитай на нищо. Не знаем как ще се държи Брежнев.

„За десет години Съветският съюз можеше и да се върне обратно в бедността и изостаналостта“, рече си Димка. Но нямаше смисъл да говори така. Володя не бе просто най-добрата му възможност — той беше единствената.