Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Два дни по-късно, в петък, Правда обяви оттеглянето на Хрушчов.

Докато седеше в кабинета си и нямаше какво да върши, Димка отбеляза, че на същия ден западните вестници споменаха оставката на британския министър-председател. Консерваторът от висшата класа сър Алек Дъглас-Хоум бе заменен от Харолд Уилсън, водач на Лейбъристката партия, след национални избори.

Както се беше настроил цинично, за Димка имаше нещо изкривено в това, че една откровено капиталистическа страна може да отстрани аристократичния си министър-председател и да постави социалдемократ по волята на народа, докато във водещата комунистическа държава в света подобни работи биваха замисляни в тайна от малобройната управляваща прослойка и дни по-късно ги съобщаваха на безсилното и послушно население.

Британците даже не преследваха комунизма. Тридесет и шестима комунистически кандидати се бяха явили на парламентарните избори. Никой не бе избран.

Преди седмица Димка би уравновесил тези разсъждения с пълното превъзходство на комунистическата система, особено както щеше да изглежда, след като я реформират. Сега обаче надеждите за преобразувания повяхнаха и Съветският съюз оставаше с всичките си несъвършенства за обозримото бъдеще. Той знаеше какво би казала сестра му — преградите пред промяната бяха цялостна част от системата, просто още една от грешките й. Той обаче не можеше да се застави да приеме това.

На следния ден Правда осъди субективизма, волунтаризма, авантюристичните замисли, самохвалството, деребейството и още няколко прегрешения на Хрушчов. Според Димка всичко това бе боклук. Осъществяваше се връщане назад. Съветската номенклатура отхвърляше прогреса и заставаше зад това, което познаваше най-добре — строг контрол върху икономиката, потискане на недоволните гласове и избягване на експериментите. Така щяха да се чувстват удобно — и Съветският съюз щеше да продължи да изостава от Запада по богатство, сила и влияние в света.

Димка получаваше като работа незначителни задачи за Брежнев. След няколко дни споделяше малкия си кабинет с един от сътрудниците на новия генерален секретар. Въпрос на време беше да го отстранят. Както и да е, Хрушчов все още се намираше в резиденцията си на Лениновите хълмове, и Димка започна да усеща, че началството му и той може и да останат живи.

Седмица по-късно го назначиха на ново място.

Вера Плетнер му донесе нареждането в запечатан пакет, но изглеждаше тъй тъжна, та Димка знаеше, че пакетът съдържа лоши новини още преди да го е отворил. Прочете го веднага. Писмото го поздравяваше с назначаването му за заместник-секретар на Харковския партиен комитет.

— Харков — заключи той. — Майната му.

Близостта му до изпадналия в немилост вожд определено бе надделяла над влиянието на собственото му високопоставено семейство. Понижението бе сериозно. Щеше да има увеличение на заплатата, но в Съветския съюз парите нямаха особена стойност. Щяха да му дадат апартамент и кола, но щеше да се намира в Украйна, далеч от центъра на властта и от привилегиите.

Най-лошото бе, че щеше да живее на около шестстотин километра от Наталия.

Докато си седеше на бюрото, се поддаде на унинието. С Хрушчов бе свършено, кариерата на Димка се върна назад, Съветският съюз се спускаше по нанадолнището, бракът му с Нина бе една развалина, а и щяха да го изпратят далеч от Наталия, светлото присъствие в живота му. Къде беше сбъркал?

Напоследък в Крайбрежния бар нямаше много пиене, но същата вечер срещна там Наталия за пръв път от връщането си от Пицунда. Нейният началник Андрей Громико не беше засегнат от преврата и си остана външен министър, следователно и тя задържа работата си.

— Хрушчов ми даде прощален подарък — каза й Димка.

— Моля?

— Каза ми, че Нина имала връзка с маршал Пушной.

— Ти вярваш ли на това?

— Предполагам, че КГБ са казали на Хрушчов.

— Все пак може да бъде грешка.

Димка поклати глава.

— Тя си призна. Чудесната дача, която получихме, е точно до мястото на маршала.

— О, Димка, съжалявам.

— Чудя се кой ли наглежда Григорий, докато са в леглото.

— Какво ще правиш?

— Не мога да се чувствам твърде засегнат. Щях да имам връзка с теб ако имах смелостта.

Наталия изглеждаше притеснена.

— Не говори така — прекъсна го тя. На лицето й едно след друго бързо се изписаха различни чувства — симпатия, тъга, копнеж, страх и несигурност. Тя нервно отхвърли назад непокорната си коса.