Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Тя за малко да заплаче.

— Защо не?

— Едва-що се разминах на косъм с изпращане в Харков. На нова работа съм. Какво впечатление ще създам, ако започна да разпитвам за някакъв дисидент?

— Трябва да говоря с Василий!

— Не виждам защо.

— Представи си как се чувства той. Присъдата му изтече преди повече от година, но все още е там. Може би се бои да не го принудят да прекара там остатъка от живота си! Трябва да му кажа, че не сме го забравили.

Димка пое ръката й.

— Съжалявам, Таня. Знам, че го харесваш. Но с какво ще помогне това аз да се изложа на опасност?

— Като съдя по силата на Измръзване, той може да бъде голям писател. А и пише за страната ни така, че улавя всичко, което не е наред. Трябва да му кажа да пише още.

— И?

— Ти работиш в Кремъл — не можеш да промениш нищо. Брежнев никога няма да реформира комунизма.

— Знам. Отчаян съм.

— С политиката в тази страна е приключено. Сега литературата може да бъде единствената ни надежда.

— Един разказ какво ще промени?

— Кой знае? Но какво друго можем да сторим? Хайде, Димка. Винаги сме спорили дали комунизмът трябва да бъде реформиран или премахнат, но и двамата не сме се дали.

— Не знам.

— Провери къде живее и работи Василий Енков. Кажи, че е поверително политическо проучване за нещо, по което работиш.

— Права си, не можем просто да се откажем — въздъхна Димка.

— Благодаря ти.

Сведенията той получи два дни по-късно. Василий беше освободен от лагера, но по някаква причина на досието му нямаше нов адрес. Както и да е, работеше в електроцентрала на десетина километра извън Иркутск. Според властите не трябвало да му се дава разрешително за придвижване за обозримото бъдеще.

На летището Таня бе посрещната от тридесетинагодишна жена на име Ирина, служител на учреждението за настаняване на хора в Сибир. Таня би предпочела мъж. Жените имаха усет — Ирина би могла да заподозре за истинската задача на Таня.

— Мисля, че можем да започнем в Централния универсален магазин — оживено започна Ирина. — Има доста неща, които не могат лесно да бъдат купени в Москва!

Таня се насили да прояви ентусиазъм.

— Чудесно!

Ирина я закара в града с Москвич 410 с четворна предавка. Таня остави багажа си в хотел Централ и се остави да я разведат из магазина. Потискаше нетърпението си и взе интервю от управителя и от една продавачка.

После рече:

— Искам да видя водноелектрическата централа Ченков.

— О! — рече Ирина. — Защо?

— При последното си идване отидох там.

Това беше лъжа, но Ирина нямаше как да го знае.

— Една от моите теми е колко са се променили нещата. Надявам се и да взема интервю от хората, които видях миналия път.

— Но електроцентралата не е била предупредена за посещението Ви.

— Всичко е наред. Предпочитам да не прекъсвам работата им. Ще се поогледаме, после ще говоря с хората по време на обедната почивка.

— Както обичате.

Ирина не бе доволна, но бе задължена да направи всичко, за да остави доволна важната журналистка.

— Ще се обадя.

Ченков бе стара електроцентрала на въглища, построена през тридесетте години, когато чистотата не е била важен въпрос. Миризмата на въглища висеше във въздуха, а прахът покриваше всички повърхности и превръщаше бялото в сиво, а сивото в черно. Поздрави ги директорът, костюмиран и с мръсна риза, очевидно изненадан.

Докато развеждаха Таня, тя се оглеждаше за Василий. Лесно щеше да го забележи — висок мъж с гъста черна коса и вид на кинозвезда. Но не биваше да разкрива на Ирина или на кой да е друг, че го познава добре и че е дошла в Сибир, за да го търси.

— Изглеждате ми познат — щеше да каже тя. — Сигурно съм Ви интервюирала при последното си посещение.

Василий беше схватлив, та щеше да разбере какво става, но тя щеше да говори колкото може по-дълго, за да му даде време да преодолее изненадата, че я вижда.

Тя предположи, че един електротехник ще работи в контролната зала или при пещите; после разбра, че може и да оправя трафопост или осветителна верига където и да е в комплекса.

Чудеше се как ли може да се е променил през изминалите години. Вероятно продължаваше да я смята за приятел — беше й изпратил разказа си. Несъмнено си имаше приятелка — може би няколко, доколкото го познаваше. Щеше ли да гледа философски на удължения си престой в затвора или да е разгневен от причинената му несправедливост? Щеше ли да бъде жалък или пък да й се разкрещи, задето не го е измъкнала?

Тя си свърши добре работата и разпита работниците как им се струва животът в Сибир на тях и на семействата им. Всички споменаваха високите заплати и бързите повишения заради недостига на обучени хора. Мнозина говореха бодро за трудностите — имаше някакъв дух на първопроходническо другарство.