Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Отново се видя с Наталия в четвъртък. Устната й беше сцепена.

— Ник ли направи това? — ядосано попита Димка.

— Подхлъзнах се на заледено стъпало и паднах върху лицето си — отвърна тя.

— Не ти вярвам.

— Вярно е — спря го тя, но не се срещна отново с него в стаята за съхранение на мебели.

В петък сутринта пред Правителствения дом дойде и паркира товарен камион ЗИЛ-130. Двама мъже в работни дрехи започнаха да свалят вещите на Димка и Нина с асансьора.

Когато возилото бе почти пълно, те се спряха за почивка. Нина им направи сандвичи и чай. Телефонът иззвъня и портиерът каза:

— Дошъл е куриер от Кремъл и трябва да предаде пратката лично.

— Нека дойде тук — отвърна Димка.

Две минути по-късно на вратата се появи Наталия в палто от кремави кожи на норки. Със сцепената си устна приличаше на наранена богиня.

Димка я гледаше неразбиращо. После изгледа Нина.

Тя долови виновния му поглед и яростно изгледа Наталия. Димка се зачуди дали двете жени няма да връхлетят една срещу друга. Приготви се да се намеси.

Нина скръсти ръце пред гърдите си.

— Е, Димка — започна тя. — Предполагам, че това е твоята малка машинописка.

Какво трябваше да каже Димка? Да? Не? Тя ми е любовница?

Наталия погледна предизвикателно:

— Не съм машинописка.

— Не се тревожи — каза Нина. — Знам точно каква си ти.

Това си го бива, помисли си Димка, особено от жена, която е спала със стар дебел военен, за да получи дача. Но не каза нищо.

Наталия погледна надменно и му връчи някакъв официален на вид плик.

Отвори го. Беше от Алексей Косигин, икономиста реформатор. Той разполагаше с голямо влияние и затова въпреки радикалните му идеи го бяха направили председател на министерския съвет в Брежневото правителство.

Сърцето на Димка подскокна. Писмото му предлагаше работа при Косигин — в Москва.

— Как го постигна? — обърна се той към Наталия.

— Дълга история.

— Е, благодаря ти.

Той искаше да я прегърне и да я целуне, но се спря. Обърна се към Нина.

— Спасен съм — обясни той. — Мога да остана в Москва. Наталия ми е уредила работа при Косигин.

Двете жени се гледаха една друга и се ненавиждаха. Никой не знаеше какво да каже.

След дълга пауза единият от хамалите попита:

— Това значи ли да разтоварваме камиона?

Таня летеше с Аерофлот към Сибир и кацнаха за малко в Омск по пътя към Иркутск. Самолетът беше удобна реактивна машина Туполев Ту-104. Полетът отне осем часа, а през повечето време тя спа.

Официално имаше работа от ТАСС. Тайно отиваше да види Василий.

Преди две седмици Даниил Антонов дойде до бюрото й и дискретно и връчи коректурите на Измръзване.

Новый мир не може да го пусне сега — обясни й той. — Брежнев затяга гайките. Сега правоверността е над всичко.

Таня бутна хартията в някакво чекмедже. Беше разочарована, но донякъде и готова за това.

— Помниш ли статиите за Сибир, които писах преди три години? — попита тя.

— Разбира се — отговори той. — Една от най-популярните ни поредици, а и властите получиха много молби от семейства, които искат да заминат там.

— Може би трябва да направя продължение. Да говоря с някои от същите хора и да ги питам как се справят. А и да взема интервюта от новодошли.

— Чудесна идея.

Даниил сниши глас.

— Знаеш ли къде е?

Значи е предположил. Никаква изненада.

— Не. Но мога да разбера.

Таня все още живееше в Правителствения дом. След смъртта на Катерина тя и майка й минаха един етаж по-нависоко в големия апартамент, за да могат да се грижат за дядо Григорий. Той твърдеше, че нямало нужда да го наглеждат. Гордо разправяше как готвел и чистел на себе си и на малкия си брат Лев, когато били фабрични работници преди Първата световна война и живеели в една стая в някакъв петербургски коптор. Истината беше, че е на седемдесет и шест и че не бе готвил или мил пода от Революцията насетне.

Същата вечер Таня слезе с асансьора и почука на вратата на брат си.

Отвори й Нина.

— О — грубо я посрещна тя, върна се в жилището и остави вратата отворена. Тя и Таня никога не се бяха харесвали.

Таня пристъпи в малкото антре. От спалнята излезе Димка. Усмихна й се — беше му приятно да я види.

— Една дума насаме? — попита го тя.

Той взе ключовете си от масичката, изведе я и затвори вратата на апартамента. Слязоха с асансьора и се разположиха в просторното фоайе.

— Искам да разбера къде е Василий — започна тя.

— Не — и той поклати глава.