Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Разправят, че вярвал в стария семеен морал — обясни тя. — Ако е вярно, той трябва да помогне на жена, която иска единствено детето и да има баща.

Половината от живота на хората в Източна Германия минаваше в опити да отгатнат какво планира, иска или смята държавата. Режимът бе непредсказуем. Позволяваха пускането на няколко записа с рокендрол в младежките клубове, а после внезапно го забраняваха изобщо. Известно време проявяваха търпимост за облеклото, после започваха да арестуват момчетата със сини джинси. Конституцията на страната гарантираше правото на придвижване, но много малко хора получаваха разрешение да посещават роднините си в Западна Германия.

В разговора им се включи и баба Мод:

— Човек не може да предскаже какво ще направи един тиранин. Несигурността е едно от оръжията им. Живяла съм под властта както на надпетите, така и на комунистите. Те са потискащо еднакви.

На входната врата се почука. Лили я отвори и с ужас видя на прага някогашния си зет Ханс Хофман.

Тя задържа вратата отворена на няколко сантиметра и го попита:

— Какво искаш, Ханс?

Той бе едър мъж и лесно можеше да я избута от пътя си, но не го направи.

— Отваряй, Лили — произнесе Ханс с уморено нетърпение. — С мен е полицията и не можеш да ме задържиш навън.

Сърцето на Лили подскачаше, но тя остана на мястото си и извика през рамо:

— Мамо! Ханс Хофман е на вратата!

Карла дотърча:

— Ханс ли каза?

— Да.

Карла застана на мястото на Лили на вратата.

— Не си добре дошъл тук, Ханс — започна тя. Говореше спокойно и предизвикателно, но Лили можеше да я чуе как диша ускорено и притеснено.

— Така ли? — хладно попита Ханс. — Все едно, трябва да говоря с Каролин Кунц.

Лили леко изписка от страх. Защо Каролин?

— Защо? — попита Карла.

Писала е писмо до генералния секретар, другаря Валтер Улбрихт.

— Това престъпление ли е?

— Напротив. Той е ръководителят на народа. Всеки може да му пише. Той се радва, когато получава такива писма.

— Защо тогава си дошъл тук, за да тормозиш и да плашиш Каролин?

— Ще обясня идването си на госпожица Кунц. Не смятате ли, че е по-добре да ме поканите?

Карла промърмори на Лили:

— Може и да има да ни каже нещо за молбата й за емигриране. По-добре да разберем.

И тя отвори вратата.

Ханс пристъпи в антрето. Беше в края на тридесетте си години, едър, леко прегърбен мъж. Носеше тежко, хубаво двуредно палто, каквото не се намираше в източногерманските магазини. То го правеше да изглежда по-едър и по-застрашителен. Лили инстинктивно се отдръпна от него.

Той познаваше къщата и се държеше все едно още живее тук. Свали палтото, остави го на закачалка в антрето и отиде в кухнята, без да са го поканили.

Лили и Карла го последваха.

Вернер тъкмо ставаше. Лили със страх се запита дали не е извадил пистолета си от скривалището му зад шкафа с тенджерите. Може би Карла се е разправяла на прага, за да му даде време да направи точно това. Лили опита да застави ръцете си да не треперят.

Вернер не прикриваше враждебността си.

— Изненадан съм да те видя в този дом — заговори той на Ханс. — След извършеното от теб би трябвало да те е срам да си покажеш физиономията.

Каролин гледаше озадачено и притеснено и Лили се досети, че тя не знае кой е Ханс. Лили й обясни:

— Той е от ЩАЗИ. Ожени се за сестра ми, живя тук една година и ни шпионираше.

Ръката на Каролин литна към устата й и тя ахна.

— Това той ли е? — прошепна тя. — Вали ми каза. Как може да направи нещо такова?

Ханс ги дочу как си шепнат.

— Вие трябва да сте Каролин — рече той. — Писала сте на другаря генерален секретар.

Каролин изглеждаше уплашена, но войнствена.

— Искам да се омъжа за бащата на детето си. Ще ми го позволите ли?

Ханс погледна Алис на столчето й.

— Такова хубаво бебе — отбеляза той. — Момче или момиче?

Лили се разтрепера от страх само щом Ханс погледна Алис.

Каролин неохотно отговори:

— Момиче.

— Как се казва?

— Алис.

— Алис. Да, струва ми се, че това сте написала в писмото си.

По някакъв начин преструвката, че е мил с бебето, беше по-ужасяваща от някоя заплаха.

Ханс издърпа един стол и седна край кухненската маса.

— И тъй, Каролин, ти явно желаеш да напуснеш страната си.

— Струва ми се, че би трябвало да сте доволни — правителството не одобрява музиката ми.

— Но защо желаеш да свириш упадъчни американски поп песни?

— Рокендролът е създаден от американските негри. Това е музиката на потиснатите. Тя е революционна. Затова за мен е твърде странно защо другарят Улбрихт не харесва рокендрола.