Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Продължавай да си мечтаеш, синко.

— Ще продължа.

Дейв стана. Тъкмо да излезе, и се сети за една подробност. Имаше подписан договор с Ерик. Ако групата наистина потръгнеше добре, Ерик можеше да претендира за някакъв дял. Той заговори:

— Значи, Ерик, ти повече не си менажер на Плъм Нели, това ли ми казваш?

— Алилуя! Най-после схвана съобщението.

— Тогава си вземам договора.

Ерик веднага го изгледа подозрително.

— Какво? Защо?

— Договорът, който подписахме, когато записахме „Това е любов“. Ти не искаш да го задържаш, нали?

Ерик се поколеба.

— Защо си го искаш?

— Току-що ми каза, че нямам талант. Разбира се, ако виждаш голямо бъдеще за групата…

— Не ме разсмивай.

Ерик вдигна телефона.

— Чери, любов моя, извади договора на Плъм Нели от папката и го дай на младия Дейв, когато си тръгва.

Той плъзна слушалката обратно.

Дейв взе парите от бюрото.

— Единият от нас двамата е глупак, Ерик — рече той. — Чудя се кой ли е?

Вали обичаше Лондон. Имаше музика навсякъде — фолк клубове, бийт клубове, театри, концертни зали и оперни зали. Всяка нощ, в която Плъм Нели не свиреха, той излизаше да слуша музика — понякога заедно с Дейв, понякога сам. От време на време отиваше на класически концерт, където усвояваше нови акорди.

Англичаните бяха странни. Кажеше ли, че е немец, веднага заговаряха за Втората световна война. Смятаха, че са спечелили войната и се засягаха, колчем той посочеше, че Съветите са победили Германия. Понякога казваше, че е поляк, само за да избегне повтарянето на еднообразния отегчителен разговор.

Както и да е, половината от хората в Лондон не бяха англичани — ирландци, шотландци, уелсци, хора от карибските острови, индийци и китайци. Всички търговци на наркотици идваха от островите — малтийците продаваха хапчета, пласьорите на хероин бяха от Хонконг, а марихуана човек можеше да си купи от ямайците. Вали обичаше да посещава карибските клубове, където свиреха музика с различен ритъм. На всички такива места към него се насочваха много момичета, но той винаги им казваше, че е сгоден.

Един ден, докато Дейв беше навън, телефонът иззвъня и човекът попита:

— Мога ли да говоря с Валтер Франк?

Вали за малко да отвърне, че дядо му е покойник от повече от двадесет години.

— Аз съм Вали — неохотно отвърна той.

Другият мина на немски.

— Обажда се Енок Андерсен от Западен Берлин.

Андерсен бе счетоводителят датчанин, който управляваше фабриката на баща му. Вали си спомни плешив очилат мъж с химикалка в предния джоб на сакото.

— Нещо не е наред ли?

— Цялото Ви семейство е добре, но нося неприятни новини. Отказали са на Каролин и Алис разрешение да емигрират.

Вали се почувства така, сякаш го бяха халосали. Той приседна тежко.

— Защо? — попита той. — По каква причина?

— Източногерманското правителство не съобщава причините за решенията си. Както и да е — били са посетени от човек от ЩАЗИ, Ханс Хофман, когото познавате.

— Истинска хиена.

— Съобщил е на семейството, че никой от тях никога няма да получи разрешение да емигрира или да пътува на Запад.

Вали закри очи с ръка.

— Никога?

— Това е казал. Баща Ви ме помоли да Ви го предам. Много съжалявам.

— Благодаря Ви.

— Имате ли някакво съобщение, което да предам на семейството Ви? Все още ходя до Източен Берлин веднъж седмично.

— Кажете им, че ги обичам всичките, моля.

Вали се задави.

— Добре.

Вали преглътна.

— И им предайте, че аз ще ги видя някой ден. Сигурен съм в това.

— Ще им го предам. Дочуване.

— Дочуване.

Вали окачи слушалката и се почувства смазан.

Миг по-късно взе китарата и изсвири минорен акорд. Музиката утешаваше. Тя беше абстрактна — само ноти и отношенията помежду им. Нямаше шпиони, предатели, полицаи, стени. Той запя:

— Липсваш ми, Алис…

Дейв се радваше да види сестра си отново. Срещнаха се пред офиса на агенцията й — Международни звезди. Иви носеше виолетово бомбе.

— Вкъщи е доста скучно без теб — каза тя.

— Никой ли не се кара с татко? — ухилено я попита той.

— Толкова е зает откак лейбъристите спечелиха изборите. Сега е в кабинета.

— А ти?

— Правя нов филм.

— Поздравления!

— А ти пък си уволнил менажера си.

— Ерик смяташе, че Плъм Нели е еднодневка. Но ние не сме се отказали. Както и да е, трябват ни повече концертни представления. В тефтера имаме само няколко вечери в Джъмп, а те няма дори да стигнат за наема.