Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Когато групата се завърна в гримьорната, Дейв се върна в студиото и за няколко минути поседя на празните места за публиката. Беше емоционално изтощен. Направи своя телевизионен дебют и предаде братовчед си. Не можеше да не си припомни всичките получени от Лени полезни съвети. „Аз съм неблагодарен мръсник“, рече си той.

Тръгна към останалите, надникна в някаква отворена врата и видя Мики Макфий в нейната гримьорна с чаша в ръката.

— Искаш ли водка? — попита го тя.

— Не знам какъв е вкусът й — отвърна Дейв.

— Ще ти покажа.

Тя затвори вратата с ритник, обви ръце около врата му и го целуна с отворена уста. Езикът й имаше донякъде вкуса на джин. Дейв ентусиазирано отвърна на целувката й.

Тя отпусна прегръдката си, наля си още водка в чашата и му предложи.

— Не, ти пий — каза й той. — Предпочитам я така.

Тя опразни чашата и го целуна отново. Миг по-късно изрече:

— О, момче, ти си истинска кукличка.

Направи крачка назад и за изненада и удоволствие на Дейв дръпна през глава тесния си розов пуловер и го захвърли настрана.

Носеше черен сутиен.

Бабата на Димка, Катерина, почина от сърдечен удар на седемдесетгодишна възраст. Погребаха я в гробището на Новодевическия манастир — малък парк, изпълнен с паметници и параклиси. Надгробните камъни бяха красиво наметнати със сняг като с резени от замръзнала торта.

Престижното последно обиталище бе запазено за видни граждани — Катерина се намираше тук, понеже един прекрасен ден дядо Григорий, герой на Октомврийската революция, щеше да бъде погребан в същия гроб. Бяха женени почти петдесет години. Дядото на Димка изглеждаше замаян и неразбиращ, докато спускаха житейската му спътница в замръзналата земя.

Димка се питаше какво ли би могло да бъде да обичаш една жена половин век и след това да я загубиш — внезапно, между два удара на сърцето.

— Толкова щастлив бях, че тя е до мен. Толкова щастлив бях — не спираше да повтаря Григорий.

„Такъв брак вероятно беше най-хубавото нещо на света“, рече си Димка. Бяха се обичали и бяха щастливи заедно. Любовта им бе надживяла световни войни и една революция. Бяха се сдобили с деца и внуци. Какво ли биха казали хората за брака на Димка — питаше той себе си — когато него щяха да го спускат в московската земя, може би след петдесетина години? „Не наричай никого щастлив, докато не е мъртъв“, твърдеше Есхил. Димка бе чул цитата в университета и го бе запомнил за постоянно. Обещанието на младостта можеше да бъде поразено от последваща трагедия; страданието често биваше възнаграждавано с мъдрост. Според семейното предание младата Катерина била предпочела криминалния брат на Григорий, Лев, който избягал в Америка и я зарязал бременна. Григорий се омъжил за нея и отгледал Володя като свой син. Щастието им имало неблагоприятно начало и така доказваше твърдението на Есхил.

Друга изненадваща бременност бе довела до брака на Димка. Може би той и Нина можеха да свършат щастливо като Григорий и Катерина Той желаеше това въпреки чувствата си към Наталия. Щеше му се да може да я забрави.

Погледна над гроба към вуйчо си Володя, вуйна си Зоя и двамата им юноши. На петдесет Зоя бе улегнало красива. Ето още един брак, който явно бе донесъл трайно щастие.

Не бе сигурен за собствените си родители. Покойният му баща беше студен човек. Може би това бе следствие от работата в тайната полиция — как биха могли хора с такава жестока работа да обичат и да бъдат симпатични? Димка погледна как майка му Аня плаче заради смъртта на собствената си майка. От смъртта на баща му насетне изглеждаше по-щастлива.

С ъгълчето на окото си погледна Нина. Тя беше сериозна, но нямаше сълзи в очите. Беше ли щастливо омъжена за него? Бе разведена и когато се запозна с Димка, заяви, че не желае да се омъжва отново и не може да има деца. Сега стоеше до него като негова съпруга и носеше Григорий, деветмесечния им син, увит в одеяло от меча кожа. Понякога Димка чувстваше, че няма и представа какво става в ума й.

Понеже дядо Григорий щурмувал Зимния дворец през 1917 година, много хора бяха дошли да си вземат последно сбогом с жена му. Някои бяха важни съветски величия. Тук беше секретарят на Централния комитет Леонид Брежнев, с бухналите си вежди, и утешаваше скърбящите. Тук беше и маршал Михаил Пушной — по време на Втората световна война протеже на Григорий. Маршалът, донжуан с наднормено тегло, поглаждаше разкошните си сиви мустаци и насочваше чаровете си към вуйна Зоя.