Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Бих желал да следвам музикална кариера.

— Само че Вие не свирите дори в училищния оркестър.

— Те не използват инструменти, изобретени през последните сто години.

— Толкова по-добре.

На Дейв му ставаше все по-трудно да запази спокойствие.

— Аз доста добре свиря на електрическата китара.

— За мен това не е музикален инструмент.

Противно на разумната си преценка, Дейв позволи на своя глас да се издигне предизвикателно.

— А какво е тогава?

Брадичката на Фърбелоу се надигна и той доби изражение на превъзходство.

— По-скоро негърски шумопроизводител.

За миг Дейв замълча. После загуби хладнокръвие.

— Та това е предумишлено невежество!

— Не смейте да ми говорите така.

— Вие сте не само невежа, но и расист!

Фърбелоу стана.

— Напуснете веднага.

— Смятате, че няма проблем в това да проявявате примитивните си предразсъдъци само защото сте изкукалият началник на училище за богаташки дечица!

— Замълчете!

— Не — отвърна Дейв и излезе от стаята.

В коридора вън от кабинета на главния той разбра, че не може да отиде в час сега.

Миг по-късно осъзна, че не може да остане в училището.

Не го беше планирал, но всъщност в миг на безумие напусна училище.

„Тъй да бъде“, помисли си той и излезе от сградата.

Влезе в едно кафене наблизо и си поръча яйца и пържени картофи. Нямаше връщане назад. След като е нарекъл главния невежа, изкукал и расист, нямаше да го приемат обратно, все едно какво стане. Чувстваше се уплашен и едновременно с това освободен.

Но не съжаляваше за стореното. Имаше шанс да стане поп звезда — а училището искаше той да го изпусне!

Забавното бе, че не знаеше какво да прави с новопридобитата си свобода. Час-два се мота из улиците, а после се върна при портите на училището, за да чака Линда Робъртсън.

Изпрати я до тях след училище. Разбира се, целият клас бе забелязал липсата му, но учителите не бяха казали нищо. Когато Дейв й каза какво е станало, тя бе смаяна.

— Значи все пак ще отидеш в Бирмингам?

— Можеш да се обзаложиш.

— Ще трябва да напуснеш училище.

— Напуснах.

— Какво ще правиш?

— Ако записът е хит, ще мога да си позволя да наема апартамент заедно с Вали.

— Охо. А ако не е?

— Тогава загазвам.

Тя го покани. Родителите й бяха излезли, тъй че отидоха в спалнята й, както го бяха правили и преди. Целунаха се и тя го остави да докосне гърдите й, обаче усещаше, че е притеснена.

— Какво става? — попита я той.

— Ще бъдеш звезда — каза тя. — Знам го.

— Не се ли радваш?

— Ще бъдеш нападнат от куклички, с които ще вършите всичко.

— Надявам се!

Тя избухна в сълзи.

— Шегувах се — рече той. — Съжалявам!

— Ти беше сладкото хлапе, с което обичах да си говоря — започна тя. — Никое момиче не искаше даже да те целуне. Тогава ти влезе в групата, стана най-готиното момче в училище и всички ми завиждаха. Сега ще станеш известен и аз ще те загубя.

Той си рече, че тя иска да чуе от него как той ще й бъде неизменно верен и се изкуши да се закълне във вечна любов, но се удържа. Наистина я харесваше, но все още нямаше шестнадесет и знаеше, че е твърде малък, за да се обвързва. Както и да е, той не искаше да наранява чувствата й и каза:

— Нека видим какво ще стане, а?

Видя разочарованието върху лицето й, макар че тя го прикри бързо.

— Хубава идея — съгласи се тя. Попи сълзите си, после слязоха в кухнята на чай и шоколадови бисквити, докато майка й не се прибра.

Когато се завърна на „Грейт Питър“, нямаше признаци за нищо необичайно и Дейв заключи, че от училище не са се обадили на родителите му. Несъмнено Голия връх би предпочел да напише писмо. Това даваше на Дейв един ден отсрочка.

Не каза нищо на родителите си до следващата сутрин. Баща му излезе в осем. Тогава Дейв каза на майка си:

— Няма да ходя на училище.

Тя не загуби свяст.

— Опитай да разбереш баща си — обясни тя. — Както знаеш, той е бил незаконородено дете. Майка му е работила в ателие в Ийст Енд, преди да навлезе в политиката. Дядо му е бил миньор. А баща ти е учил в един от най-добрите университети в света и на тридесет и една години е бил министър в британското правителство.

— Но аз съм различен!

— Разбира се, че си, но на него му се струва, че просто искаш да захвърлиш всичко, което са постигнали той, неговите родители и прародителите му.

— Аз трябва да живея своя собствен живот.

— Знам.

— Напуснах училище. Имах разправия с Голия връх. Днес вероятно ще получите писмо от него.