Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Ами Вали?

— Специален случай заради произхода му, но рано или късно и той ще трябва да си плаща дела.

Дейв размишляваше над всичко това.

— Значи ако не стана зидар или помощник на бакалина, а и не изкарвам достатъчно пари с групата, за да ти плащам наем, то тогава…

— Ще трябва да си търсиш друго местообитание.

— Ще ме изхвърлиш.

Лойд изглеждаше наранен.

— През целия ти живот всичко най-хубаво ти е било поднасяно на тепсия — прекрасна къща, отлично училище, най-добрата храна, най-добрите играчки и книги, уроци по пиано, ваканции на ски. Това обаче е било през детските ти години. Вече си почти възрастен и трябва да погледнеш реалността в очите.

— Моята реалност, не твоята.

— Презираш работата, която вършат обикновените хора. Ти си различен, ти си бунтовник. Чудесно. Бунтовниците плащат цената за това. Рано или късно ще трябва да го научиш. Това е.

Дейв поседя замислено за минута. После стана.

— Окей — отвърна той. — Съобщението е прието.

И отиде до вратата.

Докато излизаше, хвърли поглед назад и видя как баща му го наблюдава със странно изражение.

Замисли се за това, когато излезе от къщи и затръшна вратата. Какъв беше този поглед? Какво означаваше?

Все още мислеше по въпроса, докато си купуваше билета за метрото. Слизаше с ескалатора и видя афиш за пиесата „Домът на разбитите сърца“. Това е, разбра той. Лицето на баща му изразяваше това.

Той изглеждаше съкрушен.

По пощата дойде малка цветна снимка на Алис и Вали усърдно се зае да я разглежда. На нея се виждаше бебе като всяко друго — мъничко розово личице, ококорени сини очи, калпаче рядка тъмнокафява косица и вратле на петна. Останалата й част бе стегнато увита в небесносиньо одеяло. Независимо от това Вали изпита пристъп на любов и внезапно желание да защитава и да се грижи за създаденото от него безпомощно същество.

Питаше се дали въобще ще я види.

Със снимката вървеше и бележка от Каролин. Пишеше, че обича Вали, че той й липсва, и че тя ще моли източногерманското правителство за разрешение да емигрира на Запад.

На фотографията Каролин държеше Алис и гледаше в апарата. Беше наддала и лицето й бе по-кръгло. Косата бе изопната назад наместо да обгръща лицето като завеса. Тя вече не напомняше на другите хубавки момичета от сдружението за народни песни Минезингерите. Вече беше майка. Затова Вали още повече я желаеше.

Той показа снимката на Дейзи, майката на Дейв.

— Наистина, какво прекрасно бебе! — каза тя.

Вали се усмихна, макар че според него ни едно бебе не бе красиво, дори и неговото.

— Струва ми се, че има твоите очи, Вали — продължи Дейзи.

В очите на Вали имаше нещо ориенталско. Той смяташе, че някой отдавнашен негов прародител ще да е бил китаец. Не можеше да каже дали очите на Алис са същите.

Дейзи продължи да се прехласва.

— А това е Каролин.

Дейзи не я бе виждала — Вали нямаше снимки.

— Каква красива млада жена.

— Само да я видите издокарана — гордо отбеляза Вали. — Хората се спират и я гледат.

— Надявам се някой ден да я видим.

Над щастието на Вали падна сянка, сякаш облак закри слънцето.

— И аз — добави той.

Следеше новините от Източен Берлин, четеше немските вестници в обществената библиотека и често разпитваше Лойд Уилямс, чиято политическа специализация бяха външните дела. Вали знаеше, че излизането от Източна Германия е още по-трудно — Стената ставаше все по-голяма и по-страховита, с повече охрана и повече кули. Каролин никога не би опитала да избяга, особено след като имаше дете. Все пак може би съществуваше и друг начин. Официално източногерманското правителство не уточняваше дали е възможно да се емигрира законно; дори не поясняваха кой отдел приема молбите. Лойд обаче бе научил от британското посолство в Бон, че около десет хиляди души годишно получават разрешение, може би Каролин ще бъде една от тях.

— Ще стане, уверена съм — рече Дейзи, но просто проявяваше любезност.

Вали показа снимката на Иви и на Ханк Ремингтън — те седяха във всекидневната и четяха някакъв сценарий. Кордс се надяваха да направят филм, а Ханк искаше Иви да участва в него. Те оставиха хартията и взеха да се възторгват от бебето.

— Днес сме на прослушване в Класик Рекърдс — обясни Вали на Ханк — С Дейв ще се видим след училище.

— О, успех — насърчи го Ханк. — Ще свирите ли „Това е любов“?

— Надявам се. Лени иска да правим „Шейк, ратъл енд рол“. Ханк поклати глава и дългата му червена коса се разтърси по начина, който караше милиони девойчета да пищят от радост.