Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Вали се завърна, последван от Дейзи, и заяви:

— Беше Ребека.

— Ребека ми харесва — отбеляза Дейв и си припомни свинските котлети и пържените картофи.

— Тя е получила с голямо закъснение писмо от Каролин, от Източен Берлин.

Вали поспря. Явно го бе овладяло някакво чувство. Най-накрая успя да каже:

— Каролин има бебе. Момиче.

Всички станаха и го поздравиха. Дейзи и Иви го целунаха.

— Кога е станало? — попита го Дейзи.

— На двадесет и втори ноември. Лесно се помни — денят на убийството на Кенеди.

— Колко тежи? — продължи Дейзи.

— Колко тежи ли? — зачуди се Вали, все едно въпросът беше неразбираем.

Дейзи се засмя.

— Хората винаги го казват за новородените.

— Не попитах колко тежи.

— Няма значение. Как се казва?

— Каролин предлага да я кръстим Алис.

— Хубаво име — съгласи се Дейзи.

— Каролин ще ми изпрати снимка — изрече Вали.

После замаяно добави:

— На дъщеря ми. Но ще я изпрати през Ребека, понеже писмата до Англия се задържат още повече в кабинета на цензора.

— Едва ще дочакам снимките! — рече Дейзи.

Ханк нетърпеливо издрънча с ключовете на колата. Може би намираше приказките за бебета отегчителни. Или, рече си Дейв, не харесваше как приказките за бебета отклоняват вниманието от него.

— О, Боже мой, вижте колко е часът — намеси се Иви. — Довиждане на всички. Още веднъж поздравления, Вали.

Докато си излизаха, Дейв запита:

— Ханк, Кордс наистина ли няма да запишат „Това е любов“?

— Да. Изправят ли се срещу нещо, стават упорити.

— В този случай… можем ли Вали и аз да вземем песента за Плъм Нели? През януари имаме прослушване в Класик Рекърдс.

— Става — и Ханк сви рамене. — Защо не?

В събота сутринта Лойд Уилямс повика Дейв в кабинета си.

Дейв се готвеше да излиза. Носеше пуловер на бели и сини райета, джинси и кожено яке.

— Защо? — войнствено запита той. — Та ти вече не ми даваш издръжката.

Парите от свиренето с Плъм Нели не бяха много, но стигаха за билетите за метрото, за питиета и за риза или нов чифт обуща от време на време.

— Нима парите са единствената причина човек да говори с баща си?

Дейв сви рамене и го последва в стаята. Вътре имаше антикварно бюро и няколко кожени кресла. Зад решетката тлееше огън. На стената имаше снимка на Лойд в Кембридж от тридесетте години. Стаята бе обиталище на всичко остаряло. Сякаш миришеше на старост.

— Натъкнах се на Уил Фърбелоу в клуб Реформа вчера.

Уил Фърбелоу бе директорът на училището на Дейв. Заради плешивостта винаги го наричаха „Голия връх“. — Според него има опасност да се провалиш на всичките си изпити.

— Той никога не ми е бил голям почитател.

— Провалиш ли се, няма да ти разрешат да продължиш в училище. Това ще бъде краят на твоето формално образование.

— И слава Богу.

Лойд не се ядосваше.

— Всички професии ще бъдат затворени за теб — от счетоводител до зоолог. За всички тях се налага да държиш изпити. Другата възможност е да чиракуваш. Можеш да се научиш да вършиш нещо полезно и трябва да се замислиш какво ти харесва — зидарство, готварство, автомонтьорство…

Дейв се зачуди дали татко не е изкуфял.

— Зидарство? — попита той. — Ти познаваш ли ме изобщо? Та аз съм Дейв.

— Недей да се правиш на изненадан. Хората вършат това, ако не могат да вземат изпити. Под това ниво можеш да бъдеш помощник в магазин или фабричен работник.

— Не мога да повярвам, че слушам такива приказки.

— Боях се, че това ще направиш — ще затвориш очите си за действителността.

Дейв си помисли, че татко е затворил очите си.

— Разбирам, че преминаваш възрастта, в която мога да очаквам да ми се подчиняваш.

Дейв се смая. Този подход бе нов.

— Но искам да бъдеш наясно с положението. Напуснеш ли училище, очаквам да работиш.

— Аз работя, и то доста здраво. Свиря три или четири нощи седмично, а Вали и аз започнахме да опитваме да пишем песни.

— Искам да кажа, че ще очаквам да се издържаш сам. При все че майка ти е наследила богатство, ние с нея отдавна се разбрахме, че няма да насърчаваме децата си да лентяйстват.

— Аз не съм ленив.

— Смяташ, че това, което вършиш, е работа, но светът не го вижда по този начин. Във всеки случай, ако искаш да продължиш да живееш тук, ще трябва да си плащаш своето.

— Искаш да кажеш наем?

— Щом искаш да го наречеш така, да.

— Джаспър никога не е плащал наем, а живее тук от години!

— Той все още е студент. А и си взема изпитите.