Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Скип Дикерсън си гризеше ноктите.

— Ти ли написа речта? — попита го Джордж.

— Няколко реда. Колективна работа е.

— Какво ще каже?

Скип нервно поклати глава.

— Почакай и ще видиш.

Вътрешните хора във Вашингтон очакваха Джонсън да се провали. Той беше слаб оратор, досаден и скован. Понякога препускаше през думите, друг път звучеше мудно. Когато искаше да подчертае нещо, направо крещеше. Жестовете му бяха смущаващо нелепи: вдигаше ръка и забиваше показалец във въздуха, или пък вдигаше двете ръце и размахваше юмруци. Общо взето, речите разкриваха най-слабата страна на Линдън.

Джордж не можа да разгадае нищо по държанието на Джонсън, докато той минаваше през аплодиращото множество, стъпи на подиума, застана зад катедрата и отвори черна папка. Не издаваше нито самоувереност, нито нервност. Сложи си очила без рамка и търпеливо изчака аплодисментите да стихнат и публиката да седне.

Най-сетне заговори.

— С радост бих дал всичко, което имам, да не стоя тук днес — каза той с равен и премерен тон.

Камарата притихна. Джонсън беше улучил правилната нотка на печално смирение. Добро начало, каза си Джордж.

Джонсън продължи да говори в същия дух, бавно и с достойнство. Дори и да изпитваше подтик да побърза, той го овладяваше твърдо. Костюмът и вратовръзката му бяха тъмносини, а ризата му беше със закопчана с петлик яка, което в юга минаваше за официално. Току поглеждаше на двете страни и говореше на всички в камарата, като в същото време изглеждаше, че я владее.

Като отзвук на думите на Мартин Лутър Кинг, и той говореше за мечти: за мечтите на Кенеди за овладяване на космоса, за образование за всички деца, за Корпус на мира.

— Това е нашето предизвикателство. Не да се колебаем, не да спираме, не да се озъртаме и да се разпростираме върху този страшен миг, а да продължаваме по пътя си и да можем да изпълним съдбата, която историята ни е отредила.

После трябваше да спре заради аплодисментите.

— Нашите най-непосредствени задачи са тук, на този хълм.

Това беше решителният миг. Капитолийският хълм, където заседаваше Конгресът, воюваше с президента през по-голямата част от шестдесет и трета година. Конгресът имаше властта да отлага законодателството и я използваше често, дори когато президентът беше водил кампании и беше спечелил обществена подкрепа за своите планове. Но откак Джак Кенеди обяви своя законопроект за гражданските права, конгресмените стачкуваха като фабрика, пълна с войнстващи работници — отлагаха всичко, инатливо отказваха да прокарват дори рутинни закони, презираха общественото мнение и демократичния процес.

— Първо — обяви Джонсън и Джордж затаи дъх, за да чуе какво ще постави президентът на първо място.

— Няма паметна реч или възхвала, която по-красноречиво да почете паметта на президента Кенеди от най-бързото възможно приемане на закона за гражданските права, за който той се бори толкова време.

Джордж скокна на крака и заръкопляска радостно. Не беше единствен: аплодисментите отново избухнаха и продължиха по-дълго от преди.

Джонсън изчака да стихнат и каза:

— В тази страна достатъчно отдавна говорим за граждански права. Говорим за граждански права от сто години, че и повече. Сега е време да напишем следващата глава. И да я напишем в правните книги.

Пак се понесоха ръкопляскания.

Джордж в еуфорията си огледа няколкото черни лица в камарата: петимата негри конгресмени, включително Гас Хокинс от Калифорния, който всъщност изглеждаше като бял; господин и госпожа Райт, които ръкопляскаха в президентската ложа, и пръснатите из галерията със зрителите черни лица. По тях бяха изписани облекчение, надежда и радост.

После погледът му падна върху редиците зад правителството, където седяха старшите сенатори, повечето южняци — мрачни и огорчени.

Нито един от тях не ръкопляскаше.

Шест дни по-късно, в малкото кабинетче до Овалния кабинет, Скип Дикерсън изложи нещата пред Джордж.

— Единственият ни шанс е петиция за освобождаване.

— Какво е това?

Дикерсън отмести русия перчем от очите си.

— Това е резолюция, прокарана от Конгреса, която освобождава Комисията по правилата от контрол над законопроекта и я принуждава да го прати за обсъждане в залата.

Джордж се гневеше, че трябва да се мине през тези тайнствени процедури, за да може дядото на Мария да не влиза в затвора, задето иска да се регистрира като гласоподавател.

— Никога не съм чувал за това — призна той.