Кен Фоллетт - Прагът на вечността

По обед в неделя в мазето на далаския полицейски участък главният заподозрян Лий Харви Осуалд беше убит от дребен мафиот на име Джак Руби и това беше предадено на живо по телевизията. Злокобната мистерия се добави към непоносимата трагедия.

В неделя следобед Мария попита Нели Фордам дали им трябват билети за погребението.

— О, милинка, съжалявам, но никой от тази служба не е поканен — нежно отговори Нели. — Само Пиер Селинджър.

Мария изпадна в паника. Сърцето й затрепка. Как така тя нямаше да присъства, когато спускаха в гроба мъжа, когото обичаше?

— Трябва да отида! Ще говоря с Пиер.

— Мария, не можеш да отидеш — каза Нели. — По никакъв начин.

Нещо в тона на Нели я разтревожи. Тя не просто я съветваше. Нели звучеше почти уплашено.

— Защо не? — попита Мария.

Нели сниши глас:

— Джаки знае за теб.

За пръв път някой в службата признаваше, че Мария има връзка с президента, но в мъката си тя не забеляза този повратен момент.

— Не е възможно да знае! Аз винаги бях толкова внимателна.

— Не ме питай как, нямам представа.

— Не ти вярвам.

Нели може и да се обиди, но само печално поклати глава.

— От малкото, което разбирам от такива работи, аз съм наясно, че съпругата винаги знае.

Мария искаше да отрече с възмущение, но после се замисли за секретарките Джени и Джери и за светските дами Мери Мейер и Джудит Кембъл, и за останалите. Сигурна беше, че те имат сексуален контакт с президента Кенеди. Нямаше доказателство, но когато ги видеше с него, просто някак разбираше. А Джаки също имаше женска интуиция.

Следователно Мария не можеше да иде на погребението. Вече разбираше това. Не можеше вдовицата да бъде принуждавана да вижда любовницата на съпруга си в такъв момент. Мария разбираше това със съвършена и мъчителна сигурност.

Затова в понеделник остана у дома, за да гледа по телевизията.

Тялото беше изложено за поклонение в ротондата в Капитолия. В десет и половина покритият със знамето ковчег бе изнесен от сградата и поставен на кесон, теглен от шест бели коня. После процесията се отправи към Белия дом.

В кортежа с високия си ръст изпъкваха двама мъже: френският президент Шарл дьо Гол и новият американски президент Линдън Джонсън.

Мария беше пресъхнала откъм сълзи. Плачеше в продължение на почти три дни. Сега по телевизията виждаше просто едно шествие, представление за пред света. Не я интересуваха барабаните, флаговете и униформите. Беше загубила мъж; топъл, усмихнат, секси; мъж с болен гръб, ситни бръчици в ъгълчетата на лешниковите очи и семейство гумени патета на ръба на ваната. Тя никога повече нямаше да го види. Животът пред нея се простираше дълъг и празен без този мъж.

Когато камерите показаха Джаки отблизо и въпреки воалетката се видя красивото й лице, Мария си каза, че и тя изглежда вцепенена.

— Постъпих зле с теб — рече Мария на лицето на екрана. — Дано Бог ми прости.

Стресна я позвъняване на вратата. Беше Джордж Джейкс.

— Не бива да си сама в това.

Мария усети прилив на безпомощна признателност. Когато наистина имаше нужда от приятел, Джордж беше тук.

— Влизай. Съжалявам, че изглеждам като повлекана.

Облечена беше в нощница и вехт халат.

— За мен изглеждаш добре — отвърна Джордж. Виждал я беше и в по-лошо състояние от това да е просто размъкната.

Донесъл беше кесия датски бисквити. Мария ги нареди в чиния. Не беше закусвала, но не хапна. Не чувстваше глад.

Според телевизионния коментар по пътя на шествието се бяха наредили един милион души. Ковчегът бе откаран от Белия дом до катедралата „Сейнт Матю“, където отслужиха литургия.

В дванадесет беше обявено петминутно мълчание и движението в цяла Америка спря. Камерите показваха смълчани множества по улиците в градовете. Странно беше във Вашингтон да не се чуват коли. Мария и Джордж стояха пред телевизора в нейния апартамент. Сведоха глави. Джордж взе ръката на Мария и я задържа. Тя почувства обич към него.

Когато петминутното мълчание изтече, Мария направи кафе. Апетитът й се върна и двамата хапнаха бисквитите. В църквата не бяха допуснати камери, затова за известно време нямаше нищо за гледане. Джордж заговори, за да я разсее, и Мария оцени жеста.

— Ще останеш ли в пресслужбата?

Мария почти не се беше замисляла, но знаеше отговора.

— Не. Ще напусна Белия дом.

— Добра идея.

— Освен всичко останало, не виждам бъдеще в пресслужбата. Никога не повишават жени и така ще си прекарам живота като проучвателка. А аз съм на правителствена служба, защото искам да се върши работа.