Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Вали сервира масата, докато Ребека приготви вечеря.

— Мама винаги ни е учила, че ако искаш нещо, трябва да постъпиш в политическа партия и да водиш кампания за него — каза тя. — Двамата с Бернд искаме Източна и Западна Германия да се обединят, за да можем ние и още хиляди германци да се съберем със семействата си. Затова постъпихме в Свободната демократическа партия.

Вали с цялото си сърце желаеше същото, но не можеше да си представи как ще стане.

— Какво ще направи Кенеди според вас? — попита той.

— Може да каже, че трябва да се научим да живеем с Източна Германия, поне засега. Вярно е, но не е това, което ние искаме да чуем. Ако искаш да знаеш истината, надявам се да вбеси комунистите.

След като хапнаха, гледаха новините. На новия телевизор Франк картината беше в бистри сиви цветове, не замазано зелена като на старите апарати.

Днес Кенеди беше в Западен Берлин.

Изнесе реч на стъпалата на сградата на общината в Шьонеберг. Пред общината имаше голям площад, претъпкан със зрители. Според диктора присъствали четиристотин и петдесет хиляди души.

Хубавият млад президент говори на открито, зад гърба му имаше огромно американско знаме, а ветрецът рошеше гъстата му коса. Говореше бойко:

— Има такива, които казват, че комунизмът е вълната на бъдещето. Да дойдат в Берлин! — публиката изрева в знак на съгласие. Възгласите станаха още по-силни, когато той повтори същото на немски. — Lass sie nach Berlin kommen!

Вали забеляза, че Ребека и Бернд са доволни.

— Не говори за нормализация или реалистично приемане на статуквото — одобрително рече Ребека.

Кенеди беше дързък.

— Свободата има много трудности и демокрацията не е съвършена — каза той.

— Има предвид негрите — изкоментира Бернд.

Тогава Кенеди презрително каза:

— Но на нас никога не ни се е налагало да издигаме стена, за да задържим нашите граждани!

— Правилно! — провикна се Вали.

Юнското слънце освети главата на президента.

— Всички свободни хора, където и да живеят, са граждани на Берлин! Следователно, като свободен човек, аз с гордост казвам: Ich bin ein Berliner!

Тълпата полудя. Кенеди отстъпи от микрофона и пусна бележките в джоба на сакото си.

Бернд се усмихваше широко.

— Мисля, че Съветите ще схванат посланието — каза той.

— Хрушчов адски ще се вбеси — додаде Ребека.

— Колкото по-бесен, толкова по-добре — заключи Вали.

Двамата с Ребека бяха в приповдигнато настроение, докато тя шофираше към „Репербан“ вана, който беше пригоден за Бернд и инвалидната му количка. Следобед Ел Пасо беше празен, а и сега имаше само шепа клиенти. Дитер с шапката си Стетсън не беше дружелюбен и следобед, а вечерта беше кисел. Престори се, че не е молил Вали да се връща, и той се уплаши, че ще оттегли предложението за прослушване. После обаче Дитер врътна палец към миниатюрната сцена в ъгъла.

Освен Дитер зад бара имаше и жена на средна възраст с голям бюст, карирана риза и кърпа на косата. Вали предположи, че е съпругата на Дитер. Явно опитваха да придадат на бара си отличителен характер, но и на двамата им липсваше чар и не привличаха много клиенти, американци или други.

Вали се надяваше той да се окаже магическата съставка, която да привлече тълпите.

Ребека взе две бири. Вали включи усилвателя и микрофона. Вълнуваше се. Обичаше това и го биваше. Погледна Дитер и съпругата му — чудеше се кога искат да започне, обаче и двамата не показаха интерес към него, затова удари един акорд и запя „Ако имах чук“.

Малкото клиенти го погледнаха любопитно за миг, после се върнаха към разговорите. Ребека пляскаше въодушевено в такт, но никой друг не го правеше. Въпреки това Вали даваше всичко от себе си, свиреше ритмично и пееше високо. „Може да са потребни две-три песни, но мога да спечеля тази публика“, рече си той.

По средата на песента микрофонът замря. Също и усилвателят. Захранването на сцената беше прекъснато. Вали довърши песента без усилвател, понеже реши, че това е мъничко по-малко срамно от спирането по средата.

Остави китарата и отиде на бара.

— Захранването на сцената прекъсна — каза той на Дитер.

— Знам. Аз го изключих.

Вали се изуми.

— Защо?

— Не искам да слушам такъв боклук.

Вали имаше чувството, че са го зашлевили. Винаги, когато излизаше пред публика, хората харесваха изпълненията му. Никога не му бяха казвали, че неговата музика е боклук. Толкова беше потресен, че усети студ в стомаха. Не знаеше какво да каже или да направи.