Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Както казва Мартин, за белите хора времето винаги е неподходящо.

Джордж се усмихна.

— Ти си по-бяла от мен.

Тя отметна глава.

— И по-хубава.

— Вярно. Ти май си най-красивото нещо, което съм виждал.

— Благодаря. Яж.

Джордж взе ножа и вилицата. Вечеряха в почти пълно мълчание. Джордж направи на Верина комплимент за пържолите, а тя му каза, че като за мъж се е справил добре със салатата.

Когато се нахраниха, отнесоха питиетата в дневната и седнаха на дивана. Джордж пак подхвана спора.

— Сега е различно, не разбираш ли? Администрацията е на наша страна. Президентът прави всичко по силите си да прокара закона, който искаме от години.

Верина поклати глава.

— Ако сме научили нещо, то е, че промяната настъпва по-бързо, когато удържаме натиска. Знаеш ли, че сега в ресторантите в Бирмингам негрите се обслужват от бели сервитьори?

— Знам. Какъв невероятен обрат.

— И не е в резултат на търпеливо чакане. Стана, защото негрите хвърляха камъни и подпалваха пожари.

— Ситуацията се промени.

— Мартин няма да отмени демонстрацията.

— А ще я смекчи ли?

— Какво искаш да кажеш?

Джордж имаше План Б.

— Не може ли да е един обикновен законопослушен марш вместо седящ протест? Може би така конгресмените ще се почувстват по-малко застрашени.

— Не знам. Мартин може да помисли по това.

— Проведете го в някоя сряда, за да не насърчавате хората да останат в града през целия уикенд, и го приключете рано, за да си тръгнат участниците, преди да се стъмни.

— Опитваш се да извадиш жилото.

— Щом се налага да имаме демонстрация, трябва да направим всичко възможно събитието да е ненасилствено и да прави добро впечатление, особено по телевизията.

— В такъв случай, какво ще кажеш по цялото трасе да се сложат и химически тоалетни? Предполагам, че Боби може да го направи, нищо че не може да уволни Хувър.

— Отлична идея.

— А какво ще кажеш за привличането на бели поддръжници? Цялата работа ще изглежда по-добре по телевизията, ако в марша участват и бели, не само черни.

Джордж се замисли.

— Бас държа, че Боби може да накара профсъюзите да пратят хора.

— Ако успееш да обещаеш тези две неща, които да подсладят хапа, струва ми се, че има вероятност Мартин да промени намеренията си.

Джордж разбра, че Верина вече е приела неговите доводи и сега обсъжда как да убеди Кинг. Това вече беше половин победа.

— И ако успееш да убедиш доктор Кинг да промени седящия протест в марш, мисля, че можем да накараме президента да го подкрепи — прекали малко, но беше възможно.

— Ще направя всичко по силите си — отговори Верина.

Джордж я прегърна.

— Виждаш ли, наистина сме добър отбор — каза той. Верина се усмихна и не отговори. Той настоя: — Не си ли съгласна?

Тя го целуна. Беше като предишната целувка — повече от приятелска, но не и секси.

— След като бомбата строши прозореца на хотелската ми стая, ти отиде бос да ми донесеш обувките.

— Помня. Навсякъде по пода имаше стъкла.

— Това беше — каза тя. — Това беше твоята грешка.

Джордж се свъси.

— Не схващам. Мислех, че постъпвам мило.

— Именно. Ти си твърде добър за мен, Джордж.

— Какво? Това е откачено!

Верина говореше сериозно.

— Аз спя с разни мъже, Джордж. Напивам се. Невярна съм. Веднъж правих секс с Мартин.

Джордж вдигна вежди, но не каза нищо.

— Ти заслужаваш нещо по-добро — продължи Верина. — Предстои ти чудесна кариера. Може да станеш нашият пръв президент негър. Трябва ти съпруга, която ще ти бъде вярна, ще работи с теб, ще те подкрепя и ще бъде чест за теб. Това не съм аз.

Джордж се умисли.

— Аз не гледах толкова далеч напред. Само се надявах да те поцелувам още малко.

— Това, виж, го мога — усмихна се Верина.

Джордж я целуна дълго и бавно. После погали външната страна на бедрото й, нагоре под полата на роклята. Ръката му стигна чак до хълбока. Прав беше — без бельо.

Верина знаеше какво си мисли.

— Видя ли? Лошо момиче.

— Знам. Но пак съм луд по теб.

Трудно беше за Вали да напусне Берлин. Там беше Каролин, а той искаше да е близо до нея. Но в това нямаше смисъл, когато бяха разделени от Стената. Макар да ги делеше само километър, той не можеше да я види. Не можеше да рискува отново да премине границата: последния път не го убиха само по чист късмет. Въпреки това му беше трудно да се премести в Хамбург.

Вали си казваше, че разбира защо Каролин е избрала да остане при семейството си, за да роди. Кой беше по-добре подготвен да й помага при раждането — майка й или един седемнадесетгодишен китарист? Но логиката на нейното решение му носеше слаба утеха.