Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Мислеше за Каролин, когато си лягаше нощем и когато отваряше очи сутрин. Когато видеше на улицата някое хубаво момиче, само му домъчняваше за Каролин. Питаше се как ли е тя. Дали от бременността й става неудобно и й призлява, или пък сияе? Дали родителите й се сърдят или се вълнуват от това, че ще имат внуче?

Разменяха си писма и двамата винаги пишеха „обичам те“. Но избягваха да казват повече за чувствата си, понеже знаеха, че всяка дума се преглежда от тайната полиция в отделението по цензурата. Може би познаваха и полицая, например Ханс Хофман. Все едно да обявяваш чувствата си пред изпълнена с презрение публика.

Бяха от двете страни на Стената, а все едно бяха на хиляди километри.

Затова Вали пристигна в Хамбург и се настани в просторния апартамент на сестра си.

Ребека никога не му натякваше нищо. В писмата си родителите им му вадеха душата да се върне на училище или в някой институт. Глупаво предлагаха да се изучи за електротехник, адвокат или учител като Ребека и Бернд. Но самата Ребека не казваше нищо. Ако си стоеше по цял ден в стаята и се упражняваше на китарата, тя не възразяваше, само го молеше да си измива чашата от кафето, вместо да я оставя мръсна в мивката. Ако той подхванеше разговор за бъдещето си, тя казваше:

— За къде да бързаш? На седемнадесет си. Прави каквото искаш и виж какво ще стане.

Бернд беше също толкова толерантен. Вали обожаваше Ребека и с времето харесваше Бернд все повече.

Още не беше свикнал със Западна Германия. Хората имаха по-големи коли, по-нови дрехи и по-хубави къщи. Вестниците и даже телевизията открито критикуваха правителството. Докато четеше някоя атака срещу стария канцлер Аденауер, Вали се улавяше, че гузно поглежда през рамо от страх някой да не го хване да чете подривни материали. Налагаше се да си напомня, че това е Западът, където той има свобода на словото.

Мъчно му беше да се отдалечи от Берлин, но сега с удоволствие установи, че Хамбург е туптящото сърце на германската музикална сцена. Беше пристанище и забавляваше моряци от цял свят. Една улица на име „Репербан“ беше център на квартала на червените фенери с барове, заведения за стриптийз, полуявни клубове за хомосексуалисти и много музикални клубове.

Вали искаше само две неща в живота: да живее с Каролин и да стане професионален музикант.

Един ден, скоро след като дойде в Хамбург, той тръгна по „Репербан“ с китара през рамо. Влизаше във всеки бар и питаше биха ли желали един певец и китарист да забавлява клиентите им. Вярваше, че е добър. Можеше да пее, можеше да свири и умееше да се харесва на публиката. Трябваше му само шанс.

След като му отказаха десетина пъти, извади късмет в някаква бирария на име Ел Пасо. Декорът явно трябваше да изглежда американски — череп на дългорого говедо над вратата и плакати на каубойски филми по стените. Собственикът носеше шапка Стетсън, но се казваше Дитер и говореше на долнонемски диалект.

— Свириш ли американска музика? — попита той.

— Можеш да се обзаложиш — отвърна Вали на английски.

— Върни се в седем и половина. Ще те изпитам.

— Колко ще ми платите? — попита Вали. Макар още да получаваше издръжка от Енок Андерсен, счетоводителя на бащината му фабрика, той отчаяно искаше да докаже, че може да е финансово независим и да оправдае отказа си да следва родителските съвети за работа.

Но Дитер се докачи, все едно Вали беше казал нещо невъзпитано.

— Посвири половин час — небрежно рече той. — Ако те харесам, можем да говорим за пари.

Вали беше неопитен, но не и глупав, и беше убеден, че тази уклончивост означава ниско заплащане. Ала това беше единственото предложение, което получи за два часа, и го прие.

Прибра се у дома и цял следобед съставя половинчасов концерт от американски песни. Реши да започне с „Ако имах чук“; публиката в хотел Европа я беше харесала. Щеше да изпълни още „Тази страна е твоя страна“ и „Объркан блус“. Упражни песните няколко пъти, макар да не беше нужно.

Когато Ребека и Бернд се върнаха от работа и чуха новината, Ребека обяви, че ще иде с него.

— Никога не съм виждала как свириш пред публика, а само как дрънкаш вкъщи и никога не завършваш песните.

Беше мило от нейна страна, особено защото тази вечер двамата с Бернд бяха развълнувани за друго — посещението в Германия на президента Кенеди.

Родителите на Вали и Ребека вярваха, че само американската твърдост е попречила на Съветския съюз да завземе Западен Берлин и да го включи в състава на Източна Германия. Кенеди беше герой за тях. Самият Вали харесваше всеки, който създаваше затруднения на тираничния източногермански режим.