Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Нищо не можем да направим — каза Наталия. — Да вървим.

— Вземете си магнетофона — каза Йосиф.

— Не, благодаря. Не е какъвто поисках — отвърна Наталия и се отправи към вратата.

— Ще се върнем за парите — каза Димка.

— Какво ще направите? — разсмя се Йосиф.

— Ще видиш — слабовато отвърна Димка и последва Наталия навън.

Кипеше от гняв, докато Наталия караше обратно към Кремъл.

— Ще ти върна парите — каза й той.

— Моля те, недей. Тези хора са опасни. Не искам да пострадаш. Просто остави.

Димка нямаше да остави нещата, но не каза нищо.

Когато влезе в кабинета си, на бюрото го чакаше досието от КГБ на Василий Енков.

Не беше дебело. Енков беше редактор на сценарии, който никога не беше имал неприятности и дори не беше смятан за подозрителен до онзи майски ден през 1961, когато беше арестуван с пет броя на подривния вестник Несъгласие. По време на разпита твърдял, че му били дадени десетина броя няколко минути по-рано и той започнал да ги раздава, подтикнат от внезапно обзелото го състрадание към оперния певец, който имал пневмония. Подробният обиск на апартамента му не открил нищо, което да противоречи на историята. Пишещата му машина не била онази, на която бил напечатан вестникът. Измъчван с прикачени към устните и пръстите му електрически проводници, дал имена на други подривни елементи, но при мъчение така постъпвали и невинни, и виновни. Както обикновено, някои от хората, които споменал, били безукорни партийци, а други КГБ не могло да намери. Общо взето, склонни били да повярват, че Енков не е нелегалният издател на Несъгласие.

Димка трябваше да се възхити на твърдостта на човек, който може да лъже по време на разпит в КГБ. Енков беше опазил Таня дори при болезнени мъчения. Навярно заслужаваше свободата си.

Димка знаеше истината, която Енков беше успял да опази скрита. В нощта след ареста му Димка беше завел с мотоциклета Таня до жилището на Енков. Тя беше взела от там пишеща машина, несъмнено използваната за Несъгласие. Половин час по-късно Димка я беше хвърлил в Москва река. Пишещите машини не изплуват на повърхността. Двамата с Таня бяха спасили Енков от по-дълга присъда.

Според досието, той вече не беше в дърводобивния лагер в сибирската гора от лиственица. Някой беше открил, че има и техническа специалност. Първата му работа в „Радио Москва“ била асистент в студио, оправял се с микрофони и кабели. Недостигът на техници в Сибир беше толкова хроничен, че това се беше оказало достатъчно да му дадат работа като техник в някаква електроцентрала.

Навярно първо е бил доволен да получи работа на закрито, при която не рискува да загуби някой крайник заради небрежност с брадвата. Но това си имаше и лоша страна. Властите не бяха готови да позволят на компетентен техник да напусне Сибир. Когато присъдата му изтекла, той кандидатствал по обичайния ред за пътен пропуск, за да се върне в Москва. И му било отказано. Нямал избор, освен да продължи да работи. Бил заклещен там.

Беше несправедливо, но несправедливост имаше навсякъде, както и Димка беше изтъкнал на Таня.

Димка разгледа снимката в досието. Енков приличаше на филмова звезда — с чувствено лице, плътни устни, черни вежди и гъста тъмна коса. Но в него имаше нещо повече. Леко загатнатата горчива веселост в ъгълчетата на очите му говореше, че не се взема насериозно. Нямаше да е изненада Таня да се влюби в този мъж, нищо че отричаше.

Както и да е, Димка щеше да се помъчи да го освободи заради нея.

Щеше да поговори с Хрушчов за този случай. Но трябваше да почака началството да е в добро настроение. Прибра досието в чекмеджето на бюрото.

Този следобед нямаше възможност. Хрушчов си тръгна рано и Димка тъкмо се канеше да се прибира, когато Наталия подаде глава през вратата.

— Ела на чашка — каза тя. — Имаме нужда след ужасното преживяване на Централния пазар.

Димка се поколеба.

— Трябва да се прибера при Нина. Времето й наближава.

— Само по едно бързо.

— Добре — завинти капачката на писалката и се обърна към оправната си секретарка, жена на средна възраст. — Можем да си ходим, Вера.

— Имам да свърша още няколко неща — отговори Вера. Тя беше съвестна.

Крайречният бар се посещаваше от младия кремълски елит, затова не беше толкова окаян, колкото обикновените московски дупки. Столовете бяха удобни, закуските ставаха за ядене, а зад бара имаше бутилки с питиета като скоч и бърбън за по-добре платените апаратчици с екзотични вкусове. Тази вечер беше пълно с познати на Димка и Наталия, предимно сътрудници като тях. Някой тикна чаша бира в ръката на Димка и той я пресуши с благодарност. Настроението беше приповдигнато. Борис Козлов, сътрудник на Хрушчов също като Димка, разказа опасен виц.