Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Димка го зяпна в удивление. Не знаеше какво да каже.

Хрушчов взе писалката и пак започна да подписва.

— Редактор на сценарии — измърмори той. — Бабината му.

Таня напечата на машина разказа на Василий Измръзване с две индигови копия.

Но той беше твърде добър за самиздат. Василий оживяваше света на лагерите с жестока откровеност, но правеше и нещо повече. Докато го преписваше на машината, Таня с болка в сърцето осъзна, че лагерът означава Съветският съюз, а разказът е свирепа критика на съветското общество. Василий казваше истината така, както Таня не можеше да я каже, и тя гореше от възмущение. Всеки ден пишеше статии, които се публикуваха във вестниците и списанията в целия Съветски съюз; всеки ден предпазливо отбягваше реалността. Не лъжеше откровено, но винаги подминаваше бедността, несправедливостта, потисничеството и прахосничеството, които бяха истинските особености на нейната страна. Разказът на Василий показваше, че нейният живот е фалшификат.

Тя отнесе напечатаното на машина на редактора си, Даниил Антонов.

— Получих го по пощата, анонимно — каза тя. Той преспокойно можеше и да разбере, че лъже, но нямаше да я предаде. — Разказ. Действието се развива в лагер.

— Не можем да го публикуваме — начаса отговори той.

— Знам. Но е много добър — според мен е дело на голям писател.

— Защо ми го показваш?

— Познавате редактора на списанието Новый мир.

Даниил се умисли.

— От време на време публикува нещо неортодоксално.

Таня сниши глас:

— Не знам докъде е замислено да стигне либерализацията на Хрушчов.

— Политиката е непостоянна, но общото указание е крайностите от миналото да бъдат обсъждани и заклеймявани.

— Би ли го прочел и показал на редактора, ако ти харесва?

— Разбира се — отговори Даниил и прочете няколко реда. — Как мислиш, защо е пратено на теб?

— Може би го е написал някой, с когото съм се срещнала, когато бях в Сибир преди две години.

— Аха — кимна той. — Това обяснява нещата. — Искаше да каже: нелошо прикритие.

— Ако разказът бъде приет за публикуване, авторът навярно ще се разкрие.

— Добре — каза Даниил. — Ще се постарая.

Университетът на Алабама беше последният бял щатски университет в САЩ. Във вторник, единадесети юни, двама млади негри дойдоха в кампуса в Тъскалуза да се запишат за студенти. Джордж Уолъс, дребният губернатор на Алабама, стоеше на вратите на университета със скръстени ръце и разтворени крака и се кълнеше, че няма да ги допусне.

Във Вашингтон, в Министерството на правосъдието, Джордж Джейкс седеше заедно с Боби Кенеди и други и слушаше телефонните доклади на хора в университета. Телевизорът работеше, но за момента нито една мрежа не показваше сцената на живо.

Преди по-малко от година двама души бяха убити по време на метежите в Университета на Мисисипи при записването на първия цветнокож студент. Братята Кенеди бяха решени да попречат това да се повтори.

Джордж беше ходил в Тъскалуза и беше виждал потъналия в зеленина университетски кампус. Мръщеха му се, докато се разхождаше по моравите — единственото тъмно лице сред хубавите момичета с обърнати чорапки и готините младежи с блейзъри. Нарисува за Боби скица на големия портик на залата Фостър с трите врати, където губернаторът Уолъс сега стоеше зад катедра, обграден от магистрални патрули. Беше юни и температурата в Тъскалуза бързо вървеше към тридесет и осем градуса. Джордж можеше да си представи репортерите и фотографите, струпани пред Уолъс — потящи се под слънцето в очакване насилието да започне. Сблъсъкът беше отдавна очакван и планиран от двете страни. Джордж Уолъс беше от южните демократи. Ейбрахам Линкълн, който беше освободил робите, беше републиканец, докато поддържащите робството южняци бяха демократи. Южняците, които още бяха в партията, помагаха за избора на демократическите президенти, а после ги отслабваха по време на мандата.

Уолъс беше дребен и грозен, плешив, с изключение на едно петно отпред, което зализваше в смешен перчем. Но беше хитър и Джордж Джейкс можеше да разбере какво е наумил днес. На какъв резултат се надяваше Уолъс? Скандал или нещо по-тънко?

Движението за граждански права, което преди два месеца изглеждаше на умиране, се засили след метежите в Бирмингам. Стичаха се пари — при един холивудски активист, който събираше средства, кинозвезди като Пол Нюман и Тони Франчоза бяха подписали чекове за по хиляда долара. Белият дом се ужасяваше от нови безредици и отчаяно искаше да умиротвори протестиращите.