Кен Фоллетт - Прагът на вечността

До лятото на 1963 Василий беше излежал присъдата си. Ако беше жив — ако беше оцелял от студа, глада и болестите, които убиваха толкова затворници в трудовите лагери — вече трябваше да е свободен. Страшното беше, че още не се беше появил.

На затворниците обикновено се разрешаваше да изпращат и да получават по едно изрядно цензурирано писмо месечно. Ала Василий не можеше да пише на Таня, за да не я издаде на КГБ. Затова тя не знаеше нищо. Без съмнение същото се отнасяше и до повечето от неговите приятели. Навярно беше писал на майка си в Ленинград. Таня никога не я беше виждала — връзката й с Василий беше тайна дори от майка му.

Василий беше най-близкият приятел на Таня. Тя лежеше будна нощем и се тревожеше за него. Болен ли беше, или мъртъв? Може да беше обвинен в друго престъпление и това да беше удължило присъдата му. Таня се измъчваше от несигурността. Главата я болеше от това.

Един следобед рискува и спомена Василий пред началника си Даниил Антонов. Редакционният отдел на ТАСС беше огромен и шумен — журналистите тракаха на машините, говореха по телефона, четяха вестници и влизаха и излизаха от справочната библиотека. Ако говореше тихо, нямаше кой да я чуе.

— Какво все пак стана с Устин Бодян? — попита тя за начало. Отношението към Бодян, оперния певец дисидент, беше тема на броя на Несъгласие, който Василий раздаваше, когато го арестуваха. Написан беше от Таня.

— Бодян умря от пневмония — отговори Даниил.

Таня знаеше. Преструваше се на неосведомена, за да завърти разговора към Василий.

— Тогава с мен арестуваха и един писател, Василий Енков — рече тя умислено. — Някаква представа какво е станало с него?

— Сценаристът. Получи две години.

— Значи трябва вече да е освободен.

— Може. Не съм чул. Няма да получи старата си работа, затова не знам къде би отишъл.

В Москва, Таня беше убедена. Но сви рамене в престорено безразличие и се върна да пише статия за някаква жена зидарка.

Беше направила дискретни запитвания сред хора, които щяха да знаят, ако Василий се е върнал. Отговорът винаги беше един и същ: никой не беше чул нищо.

И тогава, в същия следобед, Таня получи вест.

Когато излизаше от сградата на ТАСС в края на работния ден, я пресрещна някакъв непознат.

— Таня Дворкина? — попита някой. Тя се обърна и видя блед слаб човек с мръсни дрехи.

— Да? — отговори тя леко притеснено. Нямаше представа какво би искал от нея такъв човек.

— Василий Енков ми спаси живота — рече той.

Толкова беше неочаквано, че за миг Таня не знаеше как да отговори. В ума й се гонеха твърде много въпроси. Откъде познавате Василий? Къде и кога е спасил живота Ви? Защо дойдохте при мен?

Човекът тикна в ръката й мърляв плик с големината на лист хартия, после се обърна.

На Таня й трябваше миг, за да се съвземе. Най-сетне осъзна, че има един въпрос, който е по-важен от всички останали. Докато непознатият още можеше да я чуе, тя попита:

— Василий жив ли е?

Онзи спря и погледна назад. Мълчанието му всели страх в сърцето на Таня.

— Да — рече тогава той и Таня усети как внезапно й олеква.

Мъжът си тръгна.

— Чакайте! — викна Таня, но той ускори крачка, свърна зад един ъгъл и се изгуби от поглед.

Пликът не беше запечатан. Таня погледна вътре. Видя няколко листа, изписани на ръка. Разпозна почерка на Василий. Издърпа ги до половина. На първия имаше заглавие:

Тикна листовете обратно в плика и се отправи към спирката на автобуса. Усещаше се едновременно уплашена и развълнувана. „Иван Кузнецов“ беше явен псевдоним, най-обикновеното възможно име, като Ханс Шмит на немски или Жан Льофевр на френски. Василий беше написал нещо, статия или разказ. Нямаше търпение да го прочете, ала в същото време трябваше да потиска порива да го изхвърли като нещо заразно, понеже със сигурност беше подривно.

Замисли се за човека, който й го беше дал. Беше зле облечен, полумъртъв от глад, с непрестанно боязлив поглед: досущ като човек, наскоро освободен от затвора, каза си тя. Изглеждаше щастлив да се отърве от плика и не искаше да й каже повече, отколкото се налагаше. Но поне беше обяснил защо е приел опасната задача. Плащаше дълг. „Василий Енков ми спаси живота“, рече той. Таня пак се запита как.

Слезе от автобуса и се отправи към Правителствения дом. След като се върна от Куба, тя пак заживя в апартамента на майка си. Нямаше причина да взима собствено жилище, пък и ако вземеше, то далеч нямаше да е толкова луксозно.