Кен Фоллетт - Прагът на вечността

За радост на Дейв се появи Линда Робъртсън. Носеше пурпурна рокля и бели ботуши до коленете. И тя, и всички приятели на Дейв официално бяха твърде млади, за да пият алкохол по баровете, но полагаха големи усилия да изглеждат по-възрастни, пък и законът не се прилагаше строго.

Отношението на Линда към Дейв се беше променило. По-рано тя се държеше с него като с умно по-малко братче, нищо че бяха на една възраст. Фактът, че свиреше в клуб Джъмп, го превърна в друга личност в очите й. Сега тя го приемаше за голям и печен и развълнувано го разпитваше за групата. „Ако получаваш това, когато си в неугледната група на Лени, какво ли е да си истинска поп звезда“, мислеше Дейв.

Заедно с останалите се върна в гримьорната да се преоблече. Професионалните групи обикновено излизаха на сцената с еднакви костюми, но това беше скъпо. Лени беше постигнал компромис — червени ризи за всички. Дейв беше на мнение, че униформите за групите излизат от мода: анархичните Ролинг Стоунс се обличаха различно.

Плъм Нели бяха най-неизвестните и затова свириха първи. Лени като лидер на групата, представяше песните. Разположен беше от едната страна на сцената, а пианото беше под такъв ъгъл, че той да вижда публиката. Дейв стоеше по средата, свиреше и пееше, и повечето погледи падаха върху него. Когато тревогата за името на групата вече не му пречеше — поне за момента — той можа да се отпусне. Движеше се, докато свиреше, и местеше китарата, все едно танцува с нея. Когато пееше, той си представяше, че говори на публиката и подчертаваше думите с израза на лицето си и с движенията на главата. Както винаги, момичетата откликваха на това, гледаха го и се усмихваха, докато танцуваха.

След изпълнението Байрън Честърфийлд дойде в гримьорната.

Беше на около четиридесет години и носеше красив светлосин костюм с жилетка. Вратовръзката му беше с шарка на маргаритки. Косата му редееше от двете страни на старомоден намазан с брилянтин перчем. Донесе в стаята облак миризма на одеколон.

— Групата ти не е лоша — каза той на Дейв.

Дейв посочи Лени.

— Благодаря, господин Честърфийлд, но това е групата на Лени.

— Здрасти, Брайън, помниш ли ме? — попита Лени.

Байрън се позамисли и възкликна:

— Боже! Та това е Лени Ейвъри! — лондонският му говор стана по-разлят. — Не те познах. Как е сергията?

— Добре върви, по-добре от всякога.

— Групата я бива, Лени: басът и барабаните са солидни, китарата и пианото са хубави. Харесвам пеенето. — Той врътна палец към Дейв. — А момичетата си падат по хлапето. Много работа ли получавате?

Дейв се вълнуваше. Байрън Честърфийлд хареса групата!

— Всеки уикенд работим — отговори Лени.

— Може да успея да ви уредя ангажимент извън града за шест седмици през лятото, ако се интересувате — каза Байрън. — Пет вечери, от вторник до събота.

— Не знам — с безразличие рече Лени. — Ще трябва да хвана сестра ми да върти сергията, докато ме няма.

— Деветдесет лири на седмица на ръка, без удръжки.

Дейв сметна, че никога не са им плащали толкова много. А ако имаше късмет, ангажиментът можеше да съвпадне с ваканцията.

Подразни се като видя, че Лени още се съмнява.

— Ами квартира и храна? — попита той. Дейв разбра, че той не е незаинтересуван, а се пазари.

— Получавате квартира, но не и храна — отговори Байрън.

Дейв се питаше дали става въпрос за някой морски курорт, където имаше сезонна работа за музиканти.

— Не мога да зарежа сергията за тези пари, Брайън — рече Лени. — Жалко, че не са сто и двадесет лири седмично. Тогава можех да си помисля.

— Може да ги направят деветдесет и пет, като лична услуга за мен.

— Кажи ги сто и десет.

— Ако не взема моя процент, мога да ги направя сто.

Лени огледа членовете на групата.

— Какво ще кажете, момчета?

Всички искаха да приемат работата.

— Какво е заведението? — попита Лени.

— Един клуб, нарича се Дайв.

— Не съм го чувал — поклати глава Лени. — Къде е?

— Не го ли споменах? — учуди се Байрън Честърфийлд. — В Хамбург.

Дейв едва се сдържаше. Ангажимент за шест седмици. В Германия! Официално той беше достатъчно голям да напусне училище. Имаше ли шанс да стане професионален музикант?

В жизнерадостно настроение взе китарата, усилвателя и Линда Робъртсън и се отправи към дома си на улица „Грейт Питър“. Намерението му беше да остави вещите си и да изпрати Линда до дома й в „Челси“. За беля, родителите му още бяха будни, и майка му го хвана в антрето.