Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Божичко, колко неудобно — рече Дейзи.

Лойд продължи да чете:

— „Иви каза: «Ханк е най-храбрият и отдаден човек, когото познавам». И Иви, и Ханк подкрепят Кампанията за ядрено разоръжаване, въпреки неодобрението на баща й, говорител на лейбъристите по военните въпроси“. — Лойд сурово изгледа Иви. — Ти познаваш много храбри и отдадени хора, включително майка ти, която караше линейка през войната, и прачичо ти Били Уилямс, участник в битката при Сома. Ханк наистина трябва да е нещо забележително, та да ги засенчи.

— Остави това — каза Дейзи. — Мислех, че не можеш да даваш интервюта, без да питаш студиото, Иви.

— Боже мой, аз съм виновен — обади се Джаспър. Всички се втренчиха в него. Той знаеше, че ще има такава сцена, и беше готов. Не му беше трудно да изглежда смутен: чувстваше се ужасно виновен. — Интервюирах Иви за студентския вестник. Еко трябва да са ми откраднали историята и да са я пренаписали, за да звучи по-сензационно.

Джаспър предварително беше приготвил тази измислица.

— Първи урок по обществен живот — каза Лойд. — Журналистите са предатели.

„Това съм аз“, рече си Джаспър, „предател“. Но семейство Уилямс май приеха, че не е имал намерението Еко да вземат историята.

Иви почти плачеше.

— Може да загубя ролята.

— Не си представям това тук да навреди на филма. Тъкмо обратното — успокои я Дейзи.

— Надявам се да си права — каза Иви.

— Толкова съжалявам, Иви — обади се Джаспър с цялата искреност, която смогна да събере. — Имам чувството, че наистина съм те предал.

— Не си искал да стане така — отговори Иви.

Размина му се. Никой около масата не го гледаше обвинително. Не мислеха, че някой е виновен за репортажа в Еко. Не беше сигурен единствено за Дейзи, която леко се беше смръщила и избягваше погледа му. Но тя обичаше Джаспър заради майка му и нямаше да го обвини в двуличие.

Той стана.

— Отивам в редакцията на Дейли Еко. Искам да се срещна с това копеле Пю и да видя какво обяснение може да предложи.

Радваше се да излезе от къщата. Успя с лъжа да се измъкне от трудната сцена и облекчението му беше огромно.

Час по-късно се намираше в нюзрума на Еко. Вълнуваше се да е там. Това искаше той: новинарския отдел, пишещите машини, звънящите телефони, пневматичните тръби, които пренасяха копия из помещението, възбудата.

Бари Пю беше на около двадесет и пет, дребен и кривоглед, облечен в омачкан костюм и с очукани велурени обуща.

— Добре се справи — рече той.

— Иви все още не знае, че съм ти дал историята.

Пю нямаше време за скрупулите на Джаспър.

— Адски малко истории щяха да се публикуват, ако всеки път искахме разрешение.

— От нея се очаква да отказва интервюта, освен ако не са уредени от рекламния отдел на студиото.

— Рекламният отдел е твой враг. Гордей се, че си ги надхитрил.

— Гордея се.

Пю му подаде плик. Джаспър го отвори. Вътре имаше чек.

— Хонорарът ти — обясни Пю. — Толкова получаваш за водещо заглавие на трета страница.

Джаспър провери каква е сумата. Деветдесет лири.

Спомни си марша във Вашингтон. Деветдесет лири струваше билетът за САЩ. Той вече можеше да иде в Америка.

Сърцето му се окрили.

Прибра чека в джоба си.

— Много благодаря.

Бари кимна.

— Обади се, ако имаш още такива истории.

Дейв Уилямс се притесняваше, че ще свири в клуб Джъмп. Клубът беше изключително готино място в центъра на Лондон, съвсем близо до улица „Оксфорд“. Имаше славата, че произвежда нови звезди и беше изстрелял няколко групи, които сега бяха в хит парада. Тук идваха прочути музиканти, за да търсят нови таланти.

Не че изглеждаше като нещо специално. В единия край имаше малка сцена, а в другия — бар. Между двете имаше място, колкото двеста души да танцуват хълбок до хълбок. Подът беше покрит с фасове. Единствената украса се състоеше от няколко вехти плаката на прочути музиканти, които бяха свирили тук навремето — с изключение на гримьорната, където по стените се четяха най-неприличните графити, които Дейв беше виждал.

Изпълненията на Дейв с Гардсмен се бяха подобрили, отчасти благодарение на полезните съвети от братовчеда Лени. Лени имаше слабост към Дейв и му говореше като чичо, нищо че беше само осем години по-голям.

— Слушай барабаниста — учеше го Лени. — Така винаги ще си в такт.

И още:

— Научи се да свириш, без да гледаш китарата, за да можеш да срещаш очите на публиката.

Дейв беше признателен за всички съвети, но знаеше, че още е много далеч от професионалния вид. Все пак на сцената се чувстваше чудесно. Нямаше нищо за четене и писане, затова той вече не беше тъпак; всъщност беше компетентен и ставаше все по-добър. Даже си фантазираше как става музикант и никога повече не му се налага да учи. Но знаеше, че вероятността е малка.