Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Как мина? — ведро попита тя.

— Страхотно. Само си оставям нещата и ще изпратя Линда до тях.

— Здравей, Линда — каза Дейзи. — Много се радвам да те видя отново.

— Приятно ми е — вежливо отвърна Линда и се преобрази в скромна ученичка. Но Дейв виждаше как майка му преценява късата рокля и секси ботушите.

— Клубът ще ви вземе ли отново? — попита Дейзи.

— Ами, един промоутър, Байрън Честърфийлд, ни предложи лятна работа в друг клуб. Страхотно става, понеже съвпада с ваканцията.

От салона излезе баща му, все още в костюма, с който беше ходил на някаква съботна политическа среща.

— И какво ще стане през ваканцията?

— Групата ни има ангажимент за шест седмици.

Лойд се намръщи.

— От теб се очаква през ваканцията да преговаряш. Догодина са толкова важните изпити за нулевото ниво. Към днешна дата оценките ти далеч не са толкова добри, че да си позволиш да почиваш през цялото лято.

— Мога да уча през деня. Ще свирим вечер.

— Хмм. Очевидно не те е грижа, че пропускаш годишната семейна почивка в Тенби.

— Напротив — излъга Дейв. — Обичам Тенби. Но това е страхотна възможност.

— Е, не виждам как можем да те оставим сам в къщата за двете седмици, когато сме в Уелс. Ти още си само на петнадесет.

— Ъъ, клубът не е в Лондон — каза Дейв.

— Къде е?

— В Хамбург.

— Моля? — рече Дейзи.

— Не ставай смешен — каза Лойд. — Как си представяш, че ще ти позволим да направиш това на твоята възраст? Да не говорим, че според германските трудови закони би трябвало да не е разрешено.

— Не всички закони се прилагат строго — възрази Дейв. — Бас държа, че си купувал незаконно пиене в кръчмите, преди да станеш на осемнадесет.

— Заминах с майка ми за Германия, когато бях на осемнадесет. И определено не съм прекарвал шест седмици в чужда страна без надзор на петнадесет.

— Няма да съм без надзор. Братовчедът Лени ще е с мен.

— Не намирам, че на Лени може да се разчита за придружител.

— Придружител ли? — възмути се Дейв. — Аз какво? Да не съм някоя викторианска госпожица?

— Според закона, ти си дете. В действителност си юноша. Определено не си възрастен.

— Ти имаш братовчедка в Хамбург — отчаяно каза Дейв. — Ребека. Тя писа на мама. Можеш да я помолиш да ме наглежда.

— Тя е далечна осиновена роднина и не съм я виждал от шестнадесет години. Това съвсем не е достатъчно близка връзка, та да й тропосам за цяло лято един неуправляем юноша. Бих се поколебал да постъпя така и с родната си сестра.

Дейзи наложи помирителен тон:

— От писмото останах с впечатлението, че тя е много мила, Лойд, скъпи. А и не мисля, че има деца. Сигурно няма да има нищо против, ако я помолим.

— Ти наистина ли искаш Дейв да направи това? — ядоса се Лойд.

— Не, разбира се. Ако питаш мен, той щеше да дойде в Тенби с нас. Но той расте и може би се налага да поохлабим каишката — тя погледна Дейв. — Ще установи, че работата е повече и забавлението е по-малко, отколкото си въобразява, но може и да научи някои уроци за живота.

— Не — каза Лойд и явно това беше окончателно. — Да беше на осемнадесет, може би щях да се съглася. Но той е твърде малък, много малък.

Дейв искаше едновременно да крещи от гняв и да избухне в сълзи. Нима щяха да провалят тази възможност?

— Късно е — рече Дейзи. — Да говорим за това сутринта. Дейв трябва да заведе Линда у дома, преди родителите й да са започнали да се тревожат. Дейв се подвоуми. Не му се искаше да оставя спора неразрешен. Баща му се отправи към стълбите.

— Не се надявай — каза му той. — Няма да стане.

Дейв отвори входната врата. Излезеше ли сега, без да каже нищо друго, щеше да ги остави с погрешно впечатление. Трябваше те да знаят, че не могат лесно да му попречат да иде в Хамбург.

— Чуй ме — каза той и баща му видимо се сащиса. Дейв беше взел решение. — За пръв път в живота си успявам в нещо, татко. Просто ме разбери. Ако опиташ да ми го отнемеш, ще напусна дома. И, кълна се, напусна ли го, никога няма да се върна. Никога.

Изведе Линда и затръшна вратата.

Таня Дворкина отново беше в Москва, но Василий Енков — не.

След като двамата бяха арестувани на поетическото четене на площад „Маяковски“, Василий беше обвинен в „антисъветска дейност и пропаганда“ и беше осъден на две години в трудов лагер в Сибир. Таня се чувстваше виновна: тя беше съучастница на Василий в престъплението, обаче й се размина.

Предполагаше, че Василий е бил бит и разпитван. Но тя все още беше свободна и работеше като журналистка, следователно той не я беше издал. Навярно беше отказал да говори. А по-вероятно беше да е назовал някакви смислено звучащи измислени помощници и от КГБ да бяха решили, че просто е трудно да ги издирят.