Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Ребека щеше да се събере с тях, когато всички западни германци се обединяха отново с всички източни германци. Много хора мислеха, че този ден никога няма да дойде. Може би бяха прави. Но Карла и Вернер бяха научили Ребека, че ако иска промяна, трябва да се заеме с политическа работа, за да я постигне.

— В моето семейство апатията не е възможна — беше обяснила Ребека на Бернд. Затова двамата се присъединиха към Свободната демократическа партия, която беше либерална, но не толкова социалистическа, колкото социалдемократите на Вили Брандт. Ребека беше секретар на местния клон на партията, а Бернд — ковчежник.

В Западна Германия човек можеше да членува във всяка партия, която пожелае, с изключение на забранената Комунистическа. Ребека не одобряваше тази забрана. Тя мразеше комунизма, но забраната на партията беше нещо, което биха сторили комунистите, а не демократите.

Всеки ден Ребека и Бернд заедно отиваха на работа с колата. След училище се прибираха у дома и Бернд сервираше масата, докато Ребека приготвяше вечерята. В някои дни след вечеря идваше масажистът на Бернд. Тъй като Бернд не можеше да движи краката си, те трябваше да бъдат масажирани редовно, за да се подобри кръвообращението и да се предотврати или поне забави закърняването на нервите и мускулите. Ребека разчистваше, докато Бернд беше в спалнята с масажиста Хайнц.

Тази вечер тя седна с купчина тетрадки и започна да ги преглежда. Беше поискала от учениците да напишат въображаема реклама за забележителностите на Москва като място за ваканция. Децата обичаха трудните задачи.

След час Хайнц си тръгна и Ребека влезе в спалнята.

Бернд лежеше гол на леглото. Горната част на тялото му беше много мускулеста и силна, защото непрестанно ползваше ръцете си, за да се придвижва. Краката му бяха като крака на старец, тънки и бледи.

Обикновено след масаж той се чувстваше добре и телесно, и душевно. Ребека се наведе над него и целуна устните му дълго и бавно.

— Обичам те — каза тя. — Толкова съм щастлива с теб.

Казваше го често, защото беше истина и защото Бернд имаше нужда от уверение: тя знаеше, че понякога той се чуди как е възможно тя да обича един сакат човек.

Изправи се с лице към него и се съблече. Бернд казваше, че обича това, макар да не предизвикваше ерекция. Ребека беше научила, че парализираните хора рядко получават психогенна ерекция, каквато се предизвиква от образи или мисли. Въпреки това очите му следваха движенията й с видима наслада, докато тя разкопчаваше сутиена, събуваше чорапите и пликчетата си.

— Изглеждаш прекрасно — каза Бернд.

— И цялата съм твоя.

— Късметлия съм.

Ребека легна при него и двамата почнаха бавно да се галят. Любенето с Бернд и преди, и след злополуката имаше много нежни целувки и прошепнати мили думи, не просто секс. В това той се отличаваше от първия й съпруг. Ханс си имаше програма: целувка, събличане, втвърдяване, изпразване. Философията на Бернд пък беше: всичко, което поискаш, в какъвто ред ти харесва.

След малко Ребека го възседна и се намести, за да може той да целува гърдите й и да смуче зърната й. От самото начало ги обожаваше и сега им се наслаждаваше също така всеотдайно и упойващо, както преди злополуката. Това я възбуждаше повече от всичко.

Когато беше готова, тя попита:

— Искаш ли да опитаме?

— Разбира се. Винаги трябва да опитваме.

Ребека се премести назад, над осакатените му крака, и се приведе над пениса му. Поглади го с ръка и той малко се уголеми заради рефлекторната ерекция. За няколко секунди беше достатъчно твърд да влезе в нея, после бързо спадна.

— Няма нищо — каза тя.

— Не се притеснявам — отговори Бернд, но тя знаеше, че не е така. Искаше му се да получи оргазъм. И той искаше да има деца.

Ребека легна до него, взе ръката му и я постави върху вагината си. Бернд разположи пръстите си както тя го беше научила. После Ребека притисна ръката му със своята и почна да се движи ритмично. Беше като мастурбация, но с неговата ръка. Той нежно галеше косите й с другата си ръка. Подейства, както винаги, и тя получи приятен оргазъм.

— Благодаря ти — каза тя, докато лежеше до него.

— За нищо.

— Не само за това.

— За какво?

— Защото дойде с мен. Защото избягахме. Никога не бих могла да опиша колко съм ти благодарна.

— Добре.

На входната врата се позвъни. Двамата се спогледаха учудено: не очакваха никого.

— Може би Хайнц е забравил нещо — предположи Бернд.