Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Да вървим тогава — каза тя и стана.

Излязоха от църквата. Вали тръгна на север. Каролин беше потисната и той опита да я ободри.

— Близнаците Бобси имат приключение — каза той. Тя се усмихна за миг.

Вали се замисли дали не са под наблюдение. Почти сигурен беше, че никой не го е видял да излиза от дома на родителите си сутринта: измъкна се през задната врата и никой не го проследи. А дали Каролин имаше опашка? Можеше пред института още някой да е чакал тя да се появи, някой, който умее да остава незабележим.

Вали започна да поглежда назад всяка минута, за да провери дали няма човек, който винаги да е в полезрението му. Не видя никой положителен, но успя да уплаши Каролин.

— Какво правиш? — боязливо попита тя.

— Проверявам за опашка.

— Имаш предвид човека с каскета?

— Може би. Хайде да вземем автобус — минаваха край спирка и Вали дръпна Каролин в края на опашката чакащи.

— Защо?

— Да видим дали някой ще се качи и ще слезе с нас.

За нещастие, беше пиков час и милиони берлинчани се прибираха по домовете си с автобуси и влакове. Докато автобусът дойде, на опашката зад Вали и Каролин се наредиха още няколко човека. Когато се качиха Вали подробно огледа всички. Имаше жена с шлифер, хубаво момиче, мъж със син гащеризон, мъж с костюм и мека шапка и двама юноши.

Пътуваха три спирки в източна посока и слязоха. Жената с шлифера и мъжът със синия гащеризон слязоха след тях. Вали тръгна на запад, откъдето бяха дошли, с мисълта, че всеки, който последва такъв нелогичен маршрут, ще е подозрителен.

Никой не го направи.

— Почти сигурен съм, че не ни следят — каза той.

— Толкова ме е страх — отвърна Каролин.

Слънцето залязваше. Трябваше да бързат. Завиха на север и се отправиха към „Вединг“. Вали пак погледна назад. Видя мъж на средна възраст с кафява брезентова дреха на склададжия, но не и някого, когото да е забелязал по-рано.

— Мисля, че сме добре.

— Няма да видя семейството си отново, нали? — попита Каролин.

— Доста време. Освен ако и те не избягат.

— Баща ми никога не би тръгнал. Той обича своите автобуси.

— На запад също има автобуси.

— Не го познаваш.

Права беше, Вали не познаваше баща й. Той беше възможно най-далеч от умния волеви Вернер. Нямаше политически или религиозни идеи, не го беше грижа за свободата на словото. Ако живееше в демокрация, навярно нямаше да се главоболи да гласува. Харесваше работата си, семейството си, кръчмата си. Любимата му храна беше хлябът. Комунизмът му даваше всичко, което му беше нужно. Никога не би избягал на запад.

Вече беше здрач, когато Вали и Каролин стигнаха „Щрелицерщрасе“.

Докато крачеха по улицата към мястото, където тя опираше в Стената, Каролин ставаше все по-тревожна.

Вали забеляза пред тях младо семейство с дете. Питаше се дали и те ще бягат. Да, така беше: отвориха вратата на двора и изчезнаха.

Вали и Каролин стигнаха там и Вали каза:

— Минаваме оттук.

— Искам майка ми да е с мен, когато раждам — рече Каролин.

— Почти стигнахме! Зад вратата има двор и капак. Слизаме в шахтата, минаваме през тунела и сме свободни!

— Не се боя да избягам. Боя се от раждането.

— Ще мине добре — отчаяно отвърна Вали. — На запад има прекрасни болници. Ще бъдеш обградена от лекари и сестри.

— Искам майка ми.

Вали погледна през рамо и видя на около четиристотин метра от тях, на ъгъла, мъжът в кафяво да разговаря с един полицай.

— По дяволите! Проследили са ни.

Вали погледна вратата, погледна и Каролин.

— Сега или никога — каза той. — Аз нямам избор, трябва да вървя. Идваш ли с мен, или не?

Каролин плачеше.

— Искам, но не мога.

Иззад ъгъла с висока скорост се зададе кола. Спря до полицая и онзи, които ги беше проследил. От колата изскочи позната фигура, висок и леко прегърбен мъж: Ханс Хофман. Заговори с мъжа в кафяво.

Вали каза на Каролин:

— Или ела с мен, или бързо се отдалечи оттук, защото ще има неприятности — взря се в нея и додаде — Обичам те.

После се шмугна през вратата.

Над капака стоеше Кристина. Още беше с шал и носеше пистолет в колана. Когато видя Вали, бързо отвори желязната врата.

— Пистолетът може да ти потрябва — каза Вали. — Полицията идва.

Хвърли поглед назад. Дървената врата си оставаше затворена. Каролин не го беше последвала. Стомахът му се сгърчи от болка: това беше краят.

Слезе по стълбата.

В мазето заедно с един от студентите бяха младото семейство с детето.

— Бързо! — викна Вали. — Полицията идва!