Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Какво щяха да правят полицаите с гранатите? Дали щяха да заложат на сигурно и да пуснат една в шахтата, където нямаше да навреди особено? Или някой щеше да се осмели да слезе по стълбите и да пусне една смъртоносна граната в тунела? Тя щеше да убие всички бегълци.

Вали реши, че трябва да направи нещо повече от това да сплаши полицаите. Легна, обърна се, измъкна пистолета и се надигна на левия си лакът. Не виждаше нищо, но насочи пистолета обратно в тунела и дръпна спусъка.

Няколко души извикаха.

— Какво беше това? — попита Кристина.

Вали прибра пистолета и пак запълзя.

— Просто обезкуражавах полицаите.

— За Бога, предупреждавай другия път.

Вали видя светлина отпред. На връщане тунелът му се стори по-къс. Чу викове на облекчение, когато хората разбраха, че са на края. Усети, че и той самият пълзи по-бързо и бута обувките на Кристина.

Зад него се чу взрив.

Вали усети ударната вълна, но тя беше слаба. Веднага разбра, че са пуснали първата граната в шахтата. В училище никога не беше обръщал нужното внимание на физиката, но предположи, че при тези обстоятелства взривната вълна почти изцяло върви нагоре.

Можеше обаче да предвиди и следващия ход на Ханс Хофман. Увереше ли се, че вече никой не лежи на входа на тунела, той щеше да прати някой полицай да слезе и да пусне гранатата вътре.

Пред него бегълците излизаха в мазето на изоставената бакалия.

— Бързо! — викна Вали. — Бързо се качвайте по стълбата!

Кристина излезе от тунела и се усмихна.

— Спокойно. Това е Западът. Навън сме. Свободни сме!

— Гранати! — крещеше Вали. — Качвайте се час по-скоро!

Семейството с детето се качваше болезнено бавно. Последваха ги студентът и Кристина. Вали стоеше в основата на стълбата и трепереше от нетърпение и страх. Качи се веднага след Кристина. Лицето му опираше в коленете й. Стигна горе и видя как всички стоят, смеят се и се прегръщат.

— Лягайте! — изкрещя той. — Гранати!

Хвърли се на пода.

Разнесе се ужасен гърмеж. Ударната вълна сякаш разтърси мазето. После се чу бликащ звук, като от фонтан. Вали предположи, че пръстта на входа на тунела се срутва. В потвърждение на предположението му, върху него се сипна дъжд от кал и камъчета. Капакът на шахтата падна в дупката.

Шумът замря. В мазето се чуваше само хлипането на детето. Вали се огледа. От носа на детето течеше кръв, но иначе то изглеждаше невредимо. Никой друг не беше ранен. Вали погледна през ръба на шахтата и видя, че тунелът се е срутил.

Изправи се разтреперан. Успял беше. Беше жив и свободен.

И сам.

Ребека похарчи много от парите на баща си за апартамента в Хамбург. Жилището беше на приземния етаж на къщата на някакъв стар търговец. Всички стаи бяха достатъчно големи, та да може Бернд да завива с количката — дори банята. Ребека инсталира всички известни помощни средства за човек, парализиран от кръста надолу. Стените и таваните бяха пълни с въжета и ръкохватки, които позволяваха на Бернд да се мие, да се облича и да става от леглото. Можеше дори, ако поиска, да готви в кухнята, макар като повечето мъже да не беше способен на нещо по-сложно от яйца.

Ребека беше решена — страстно решена — че двамата с Бернд ще живеят възможно най-нормално въпреки неговата контузия. Щяха да се наслаждават на брака, на работата и на свободата. Животът им щеше да е натоварен, разнообразен и удовлетворяващ. Всяко отстъпление от това щеше да е победа за тираните от другата страна на Стената.

Състоянието на Бернд не се беше променило след изписването от болницата. Лекарите казаха, че може да се подобри и не бива да губи надежда. Един ден, твърдяха те, той ще е способен да създаде деца. Ребека не биваше да спира да опитва.

Тя чувстваше, че има много неща, за които да е щастлива. Отново преподаваше, правеше онова, в което е добра — отваряше умовете на младите хора за интелектуалните богатства на света, в който живеят. Обичаше Бернд. Неговата нежност и чувството му за хумор превръщаха всеки ден в удоволствие. Двамата бяха свободни да четат каквото искат, да мислят каквото искат и да говорят каквото искат, без да се налага да се тревожат за шпиони.

Ребека имаше и една далечна цел. Тя копнееше един ден отново да се събере със семейството си. Не с родното си семейство: споменът за биологичните й родители беше мъчителен, но далечен и смътен. Карла обаче я беше спасила от ада на войната, беше я накарала да се чувства в безопасност и обичана, макар всички да бяха гладни, премръзнали и уплашени. През годините домът в „Митте“ се беше изпълнил с хора, които обичаха Ребека и тя ги обичаше: малкият Вали, после новият й баща Вернер, после бебето Лили. Дори баба Мод, тази невъзможно горда английска дама, обичаше Ребека и се грижеше за нея.