Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Мъжът каза на двамата с багажа:

— Тръгвайте!

Те слязоха в шахтата. После пак насочи вниманието си към Вали и посочи каменното стълбище.

— Качи се горе и чакай. Когато хоризонтът е чист, Кристина ще отвори капака от външната страна. Излизаш. После се оправяш сам.

— Благодаря — Вали се качи по стълбите и стигна до метален капак на тавана. Предположи, че първоначалното му предназначение е било за някакви доставки. Приклекна на стъпалата и се насили да прояви търпение. За негов късмет, някой пазеше отвън, иначе можеха да го забележат на излизане.

След няколко минути капакът се отвори. Във вечерната светлина Вали видя млада жена със сива забрадка. Той излезе припряно, а други двама души с торби забързаха надолу по стъпалата. Младата жена на име Кристина затвори капака. Вали с изненада забеляза затъкнат в колана й пистолет. Огледа се. Намираше се в малък, ограден със стени двор зад някаква изоставена жилищна сграда. Кристина посочи дървена врата в стената.

— Мини оттам — каза Кристина.

— Благодаря ти.

— Изчезвай. Бързо.

Всички бяха твърде напрегнати за любезности.

Вали отвори вратата и се озова на улицата. Вляво от него, на няколко метра, се издигаше Стената. Вали сви надясно и тръгна.

В началото непрекъснато се оглеждаше и очакваше някоя полицейска кола да изскърца със спирачки. После опита да се държи нормално и да се мотае по тротоарите, както по-рано. Колкото и да се мъчеше, не можеше да се отърве от накуцването — кракът го болеше твърде много.

Първият му порив беше да иде право в дома на Каролин. Но не можеше да почука на вратата й. Баща й щеше да повика полицията.

Не беше премислил нещата.

Може би щеше да е по-добре да я пресрещне след часовете утре следобед. Нямаше нищо подозрително в момче, което чака приятелката си пред института, и самият той често го беше правил. Някак трябваше да се погрижи никой от съучениците й да не забележи лицето му. Измъчваше се от нетърпение да я види, но трябваше да е луд да не вземе предпазни мерки.

А какво да прави междувременно?

Тунелът го беше извел на „Щрелицерщрасе“, която вървеше на юг през стария градски център, Берлин-Митте, а там живееше семейството му. Беше само на няколко пресечки от къщата на родителите си. Можеше да си иде у дома.

Те даже можеха да му се зарадват.

Като приближи улицата, Вали се запита дали домът им не е под наблюдение. Ако беше така, той не можеше да иде там. Пак се замисли да промени външността си, но нямаше нищо, с което да се маскира: като излезе от стаята си в Асоциацията на християнската младеж, не беше и сънувал, че на свечеряване пак ще е в Източен Берлин. У дома имаше шапки, шалове и тем подобни полезни вещи, но първо трябваше да се добере безопасно до там.

За щастие, вече беше тъмно. Тръгна по улицата от отсрещната страна и се заоглежда за хора, които можеха да се окажат куки от ЩАЗИ. Не видя безделници, никой не седеше в паркирана кола, никой не гледаше през прозореца. Все пак стигна до края на улицата и заобиколи през другата пряка. Като се върна, свърна в алеята, която водеше към задните дворове. Отвори една порта, мина през двора на дома си и застана на кухненската врата. Беше девет и половина — баща му още не беше заключил къщата. Вали отвори врата и влезе.

В кухнята светеше, но нямаше никого. Вечерята отдавна беше привършила и семейството беше горе, в салона. Вали мина през антрето и се качи. Вратата беше отворена и Вали влезе. Майка му, баща му, сестра му и баба му гледаха телевизия.

— Здравейте всички — каза Вали.

Лили изпищя.

— О, Боже мой! — възкликна баба Мод на английски.

Карла пребледня и закри устата си с ръце.

Вернер стана.

— Момчето ми — каза той. С две крачки прекоси стаята и прегърна Вали. — Момчето ми. Слава Богу.

В сърцето на Вали бентът пред насъбралите се чувства се разкъса и той избухна в сълзи.

После майка му го прегърна, плачейки открито. После Лили, после баба Мод. Вали изтри очи с ръкава на джинсовата си риза, но сълзите не спираха. Всепоглъщащото чувство го беше изненадало. Той си мислеше, че на седемнадесет вече е корав и може да е сам, отделно от семейството си. Сега видя, че просто е отлагал сълзите.

Накрая всички се успокоиха и попиха очите си. Мама превърза отново раната на Вали, която беше прокървила в тунела. После свари кафе и донесе кекс. Вали установи, че примира от глад. Когато се нахрани и се напи, разказа историята си. След като отговори на всичките им въпроси, отиде да спи.