Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Дани го отведе до гърба на една постройка и двамата влязоха през задния вход на неизползван магазин. Явно беше бакалия, понеже по стените имаше емайлирани реклами на консервирана сьомга и какао. Но и магазинът, и стаите около него сега бяха пълни с пръст, натрупана на камари. Между тях имаше тесен проход и Вали започна да се досеща какво се върши тук.

Дани отвори една врата и слезе по бетонно стълбище, осветявано от електрическа крушка. Вали го последва. Дани извика нещо, което може и да беше парола:

— Идват подводници!

Стълбите водеха към просторно мазе, несъмнено ползвано от бакалина за склад. Сега на пода на мазето имаше дупка, широка около метър, а над нея — изненадващо професионална на вид лебедка.

Прокопали бяха тунел.

— Откога е тук това нещо? — попита Вали. Ако миналата година сестра му знаеше, можеше да мине оттук и така да се избегне осакатяващото раняване на Бернд.

— Доста отдавна — отвърна Дани. — Завършихме го преди седмица.

— О! — твърде късно, та да е от полза на Ребека.

— Използваме го само по здрач — обясни Дани. — Денем ще се виждаме прекалено ясно, а през нощта ще ни се налага да ползваме фенерчета, които могат да привлекат внимание към нас. Все пак рискът да ни разкрият се увеличава всеки път, когато превеждаме хора.

Един младеж с джинси се качи по стълбата в дупката: вероятно беше някой от студентите тунелджии. Той изгледа строго Вали и попита:

— Кой е това, Дани?

— Гарантирам за него, Бекер. Познавам го отпреди издигането на Стената.

— Защо е тук? — Бекер беше враждебен и подозрителен.

— За да мине оттатък.

— Иска да иде на изток?

Вали обясни:

— Избягах миналата седмица, но трябва да се върна за приятелката ми. Не мога да мина през някой от редовните контролни пунктове, понеже убих един граничар и сега ме издирват.

— Ти ли си този? — Бекер пак го огледа. — Да, познавам те от снимките във вестниците. — Отношението му се промени. — Можеш да минеш, но нямаш много време. — Погледна си часовника. — След точно десет минути ще започнат да минават от изток. В тунела почти няма място за един човек, а не искам ти да предизвикаш задръстване и да забавиш бегълците.

Вали беше уплашен, но не искаше да загуби тази възможност.

— Веднага тръгвам — отговори той и прикри страха си.

— Добре, върви.

Вали стисна ръката на Дани.

— Благодаря ти. Ще се върна за китарата.

— Късмет с момичето.

Вали се заспуска по стълбата.

Шахтата беше около три метра дълбока. На дъното й се намираше отворът на тунел с ширина приблизително един квадратен метър. Вали веднага забеляза, че е построен спретнато. Имаше дъсчен под, а на места имаше и подпори за тавана. Вали се просна на ръце и колене и запълзя.

След няколко секунди осъзна, че няма светлини. Продължи да пълзи в пълен мрак. Обзе го първичен страх. Знаеше, че истинската опасност започва с излизането от другия край на тунела в Източна Германия, но животинските му инстинкти го караха да се бои сега, докато пълзи напред и не може да види и на сантиметър от лицето си.

За да се разсее, той се помъчи да си представи улиците горе. Минаваше под пътя, после под Стената, после под полуразрушените сгради от комунистическата страна; но не знаеше колко далеч води тунелът, нито къде излиза.

Дишаше тежко от усилието, дланите и коленете му се разраниха от дъските на пода, а огнестрелната рана в прасеца гореше от болка; но можеше само да стиска зъби и да продължава.

Тунелът не можеше да е безкраен. Все някъде трябваше да свърши. Просто трябваше да пълзи още. Усещането, че е изгубен в безкраен мрак, беше просто детинска паника. Трябваше да запази спокойствие. Можеше да го направи. В края на този тунел беше Каролин — не буквално, но все пак мисълта за привлекателната й широка усмивка му даваше сила да се пребори със страха си.

Това напред проблясък ли беше, или така му се стори? Дълго време остана твърде слаб и Вали не можеше да е сигурен; но накрая укрепна и няколко секунди по-късно Вали излезе на електрическа светлина.

Над главата му имаше друга шахта. Качи се по стълбата и се озова в друго мазе. Там стояха и го гледаха втренчено трима души. Двама имаха багаж. Вали се досети, че са бегълци. Третият, вероятно един от студентите организатори на тунела, го огледа и рече:

— Не те познавам!

— Дани ме доведе. Аз съм Вали Франк.

— Прекалено много народ знае за тунела — рече мъжът. Гласът му беше остър от притеснение.

„Е, разбира се“, каза си Вали, „всеки, който избяга оттук, очевидно знае тайната“. Разбираше защо Дани каза, че опасността се увеличава с всяко минаване. Питаше се дали още ще е отворен, когато поиска да се върне. От мисълта отново да се озове хванат в капан в Източна Германия почти му се прииска да пропълзи обратно.