Кен Фоллетт - Прагът на вечността

В три и половина следобед на другия ден Вали се облягаше на една стена срещу института на Каролин. Носеше каскет и слънчеви очила. Беше подранил — момичетата излизаха в четири.

Слънцето грееше оптимистично над Берлин. Градът представляваше смесица от величествени стари сгради, съвременни бетонни постройки с остри ъгли и бавно изчезващи празни парцели, където бяха падали бомбите през войната.

Сърцето на Вали беше изпълнено с копнеж. След няколко минути щеше да види лицето на Каролин, обрамчено от дългите й светли коси, широката й усмивка. Щеше да я целуне и да усети нежната заобленост на устните й. Сигурно преди нощта да изтече щяха да се любят.

Освен това беше погълнат от любопитство. Защо преди девет дни не се беше появила на срещата, за да избягат заедно? Беше почти сигурен, че се е случило нещо, което е провалило плана им: баща й някак се беше досетил какво се готви и я беше заключил в стаята й или някакъв подобен лош късмет. Освен това обаче го мъчеше и страх — слаб, но не можеше да го пренебрегне — че самата тя си е променила намеренията за заминаването с него. Не би могъл да помисли за възможната причина. Обичаше ли го още? В източногерманската преса той беше описан като безсърдечен убиец. Дали това й беше повлияло?

Скоро щеше да разбере.

Родителите му бяха съсипани от случилото се, но не опитаха да го накарат да промени намеренията си. Не бяха искали той да напуска дома, понеже смятаха, че е твърде млад, но знаеха, че сега не би могъл да остане на изток, без да попадне в затвора. Попитаха го какво ще прави на запад — ще учи или ще работи — и той каза, че не може да взема никакви решения, преди да говори с Каролин. Приеха го и за пръв път баща му не опита да му казва какво да прави. Държаха се с него като с възрастен.

Вали с години бе искал това, а сега, когато се случи, той се почувства изгубен и уплашен.

От института започнаха да излизат хора.

Сградата беше стара банка, разделена на класни стаи. Студентите бяха само момичета на малко под двадесет години — учеха за машинописки, секретарки, деловодителки и туристически агенти. Носеха чанти, учебници и папки. Облечени бяха пролетно, с малко старомодни пуловери и поли: от бъдещите секретарки се очакваше скромно облекло.

Най-сетне се появи Каролин, в зелен комплект блуза и жилетка. Носеше учебниците си в старо кожено куфарче.

Изглежда различно, помисли Вали — с малко по-обло лице. Не би могла да наддаде много на тегло за една седмица, нали? Бъбреше с две други момичета, но не се смееше като тях. Вали се боеше, че ако я заговори сега, другите момичета ще го забележат. Това щеше да е опасно: макар да беше дегизиран, те можеха да знаят, че опасният убиец и беглец Вали Франк е бил приятел на Каролин, и да заподозрат, че момчето с очилата е той.

Вали усети надигащата се паника: нали намеренията му не можеха да бъдат възпрени сега, в последния момент, след всичко, през което мина. После двете момичета завиха наляво и помахаха за довиждане, а Каролин пресече улицата сама.

Щом приближи, Вали свали слънчевите очила и продума:

— Здравей, скъпа.

Тя погледна, позна го, спря на място и изпищя смаяно. Вали видя по лицето й удивление, страх и още нещо — можеше ли да е вина? После Каролин хукна към него, пусна куфарчето на земята и се хвърли в прегръдките му. Прегърнаха се и се целунаха, а Вали беше погълнат от облекчение и щастие. Първият му въпрос получи отговор: тя още го обичаше.

След минута осъзна, че минувачите ги гледат — някои с усмивка, други с неодобрение. Сложи си пак слънчевите очила.

— Да вървим. Не искам хората да ме познаят — каза той. Вдигна куфарчето й.

Отдалечиха се от института, хванати за ръце.

— Как се върна? Безопасно ли е? Какво ще правиш? Някой знае ли, че си тук?

— За толкова неща имаме да говорим — отвърна Вали. — Трябва да седнем някъде насаме.

От другата страна на улицата забеляза църква. Може би щеше да е отворена за хората, които търсеха духовна утеха.

Поведе Каролин към вратата.

— Куцаш — каза тя.

— Онзи граничар ме простреля в крака.

— Боли ли?

— Можеш да се обзаложиш.

Вратата на църквата беше отворена и двамата влязоха.

Беше гола протестантска църква, мъждиво осветена, с редове корави пейки. В далечния край някаква жена със забрадка забърсваше прах от катедрата. Вали и Каролин седнаха на задния ред и заговориха приглушено.

— Обичам те — каза Вали.

— И аз те обичам.

— Какво стана в неделя сутринта? Нали щеше да дойдеш при мен.