Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Баба Мод беше стоик, както винаги. Казваше, че откак се помни, Германия воюва с Русия и само се надява да живее достатъчно дълго, че да види кой ще победи. Мислеше, че свиренето на китара е постижение, за разлика от родителите на Вали, които го намираха загуба на време.

Най-много щеше да му липсва Лили. Тя вече беше на четиринадесет и той я харесваше много повече сега, отколкото когато бяха малки и тя беше жива напаст.

Постара се да не мисли много за опасностите, които му предстояха. Не искаше да загуби смелост. В малките часове, когато усети, че решимостта му отслабва, той си помисли за думите на Джо: „Ако пак изпеете тази песен, уволнени сте“. Това отново разпали гнева му. Ако останеше в Източна Германия, цял живот разни празноглавци като Джо щяха да му казват какво да свири. Това изобщо нямаше да е живот, а ад; щеше да бъде невъзможно. Той трябваше да се махне каквото и да става. Другото беше немислимо.

Тази мисъл му даваше кураж.

В шест слезе от вана и отиде да потърси нещо топло за пиене и закуска. Нищо обаче не беше отворено, даже на железопътните гари, и Вали се върна във вана по-гладен от всякога. Поне ходенето го сгря.

Дневната светлина премахна студа. Вали седна зад волана, за да може да се оглежда за Каролин. Тя щеше лесно да го намери: познаваше колата, пък и близо до училището нямаше паркирани други.

Отново и отново си представяше какво ще направи. Щеше да изненада граничарите. Щяха да минат няколко секунди, докато те осъзнаят какво става. После сигурно щяха да стрелят.

Ако имаше късмет, дотогава граничарите щяха да са зад него и Каролин и да стрелят по задницата на вана. Колко опасно бе това? Вали нямаше представа. Никога не бяха стреляли по него. Той никога не беше виждал човек да стреля по никаква причина. Не знаеше дали куршумите могат да минават през коли, или не. Спомни си как баща му беше казал, че да улучиш някого с огнестрелно оръжие не е толкова лесно, колкото изглежда във филмите. Дотам се простираха знанията на Вали.

Преживя миг на притеснение, когато край него мина една полицейска кола. Полицаят на мястото на пътника го изгледа. Ако поискаха да видят шофьорската му книжка, свършено беше с него. Вали прокле глупостта си да не остане отзад. Но полицаите отминаха, без да спират.

Вали си представяше как граничарите убиват и него, и Каролин, понеже нещо се е объркало. Но сега за пръв път му мина през ума, че единият може да загине, а другият да оцелее. Това беше ужасно. Често си бяха казвали „Обичам те“, но Вали го усещаше по-иначе. Сега си даваше сметка, че да обичаш някого е да имаш нещо толкова скъпо, че да не можеш да понесеш загубата му.

Дойде му на ум още по-лоша възможност: единият да осакатее като Бернд. Как щеше да се почувства, ако Каролин е парализирана по негова вина? Щеше да поиска да се самоубие.

Най-сетне часовникът му показа седем. Питаше се дали и Каролин си е помислила за някое от тези неща. Почти сигурно беше така. Какво друго да мисли през нощта? Дали щеше да дойде по улицата, да седне до него във вана и тихо да му каже, че не е готова да рискува? Какво щеше да направи той тогава? Не можеше да се откаже и да живее зад Желязната завеса. Но можеше ли да остави нея и да тръгне сам?

Разочарова се, когато стана седем и петнадесет, а Каролин не се появи. Към седем и половина се разтревожи, а в осем се отчая.

Какво се беше объркало?

Дали баща й беше открил, че на другия ден няма репетиция за първомайския парад в института? А защо би се главоболил да проверява подобно нещо?

Или Каролин беше заболяла? Снощи беше съвсем добре.

Или беше променила намеренията си?

Може би.

Тя поначало не беше толкова уверена в необходимостта да избягат. Изразяваше съмнения и предвиждаше трудности. Вали подозираше, че по време на снощния им разговор тя беше против цялата идея, докато той не спомена за това да отгледат децата си в Източна Германия. Тогава тя започна да мисли като него. Сега обаче му се струваше, че е мислела и нещо друго.

Реши да й даде време до девет.

После какво? Тръгва сам?

Вече не изпитваше глад. Напрежението във вътрешностите му беше такова, че знаеше, че не може да хапне. Но беше жаден. Беше почти готов да замени китарата си за едно горещо кафе със сметана.

Към девет без петнадесет едно слабичко момиче с дълги светли коси се появи по улицата по посока на вана и сърцето на Вали заби по-бързо. Но когато момичето приближи, той забеляза, че е с тъмни вежди, малка уста и дълбока захапка. Не беше Каролин.