Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Докато защипваше своите шестпенсови знаменца, умът му явно блуждаеше, понеже без връзка с нищо каза:

— Твоята майка и моята майка не ще да са имали много общо, когато са се запознали.

— Не — отговори Джаспър. — Дейзи Пешков е дъщеря на руско-американски гангстер. Ева Ротман е дъщеря на лекар от еврейско семейство от средната класа в Берлин, изпратена в Америка, за да избяга от нацистите. Твоята майка е приела моята майка.

Иви, която беше кръстена на Ева, се обади:

— Мама просто има голямо сърце.

— Ще ми се някой да ме прати в Америка — каза Джаспър почти на себе си.

— Защо просто не заминеш? — попита Иви. — Можеш да им кажеш да оставят кубинците на мира.

В този момент в кухнята влезе жената с голямото сърце. Дейзи Уилямс беше все още привлекателна на четиридесет и шест години: с големи сини очи и светли къдрици. На младини трябва да е била неустоима, помисли Джаспър. Тази вечер беше облечена скромно, със синя пола и подходящо сако, без бижута; крие богатството си, сардонично си рече Джаспър, за да играе по-добре ролята на съпруга на политик. Фигурата й още беше стройна, макар и не така слаба като навремето. Джаспър си я представи гола и реши, че ще е по-добра в леглото от дъщеря си Иви. Дейзи трябва да беше като Бийп, готова на всичко. Изненада се, когато се улови да фантазира така за жена на възрастта на майка му. Колко хубаво, че жените не могат да четат мислите на мъжете.

— Каква мила картинка — топло рече Дейзи. — Три деца работят кротко. — Имаше отчетлив американски акцент, макар да беше позагладен от четвърт век в Лондон. Погледна изненадано знаменцата на Дейв. — Ти не се интересуваш често от световната политика.

— Ще ги продавам по шест пенса всяко.

— Можех да предположа, че усилията ти нямат нищо общо със световния мир.

— Оставям световния мир на Иви.

— Някой трябва да се тревожи за това — със страст отговори Иви. — Знаете, че всички може и да сме мъртви до началото на марша утре, само защото американците са такива лицемери.

Джаспър хвърли поглед на Дейзи, но тя не беше обидена. Свикнала беше с острите етични изказвания на дъщеря си.

— Струва ми се, че американците са много уплашени от ракетите в Куба — меко рече тя.

— Значи могат да си представят как се чувстват другите народи и да си приберат ракетите от Турция.

— Мисля, че си права. Президентът Кенеди сгреши с разполагането им там. Все пак, има разлика. Ние в Европа сме свикнали да има насочени към нас ракети и от двете страни на Желязната завеса. А с тайното изпращане на ракети в Куба Хрушчов потресаващо измени статуквото.

— Което си е така, така си е.

— А практическата политика е нещо друго. Но вижте как историята се повтаря. Моят син е като баща ми, винаги нащрек за възможност да спечели някоя пара, дори и на ръба на Третата световна война. Дъщеря ми е като чичо ми, болшевика Григорий, решена да промени света.

Иви вдигна поглед.

— Ако е бил болшевик, значи наистина е променил света.

— Но дали го е променил към по-добро?

Влезе Лойд. Също като прадедите си миньори, той беше нисък и широкоплещест. Нещо в походката му напомни на Джаспър, че някога е бил и шампион по бокс. Облеклото му беше старомодно — черен костюм с фина шарка на рибена кост и блестящо бяла ленена кърпичка в джобчето. Явно родителите щяха да присъстват на някакво политическо събитие.

— Готов съм, ако и ти си готова, скъпа — обърна се той към Дейзи.

— За какво е срещата ви? — попита Иви.

— За Куба. За какво друго? — отговори татко й. Забеляза плаката. — Виждам, че вече имаш мнение по въпроса.

— Не е сложно, нали? — каза Иви. — На кубинците трябва да се позволи сами да избират съдбата си. Не е ли това основен принцип на демокрацията?

Джаспър видя, че се задава разправия. В това семейство половината разправии бяха за политика. Отегчен от идеализма на Иви, той подхвърли:

— Ханк Ремингтън ще изпее „Отровен дъжд“ утре на площад Трафалгар.

Ремингтън, ирландско момче, чието истинско име беше Хари Райли, беше водач на групата Кордс. Тази песен беше за падането на радиоактивните частици.

— Той е чудесен — отвърна Иви. — Такава ясна мисъл.

Ханк беше един от нейните герои.

— Дойде да се срещне с мен — каза Лойд.

Иви тутакси смени тона.

— Не си ми казал!

— Това стана днес.

— Какво мислиш за него?

— Истински гений от работническата класа.

— Какво искаше той?

— Искаше да говоря в Камарата на общините и да разоблича президента Кенеди като подпалвач на война.