Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Когато Джордж се върна в Министерството на правосъдието, Боби беше бесен. Той не викаше и не хвърляше предмети из стаята. Неговият гняв беше студен и жесток. Хората говореха за ужасяващия поглед на сините му очи.

— На кого е ядосан? — обърна се Джордж към Денис Уилсън.

— На Тим Тедър. Пратил е три диверсионни отряда от по шест души в Куба. И още очакват да тръгнат.

— Какво? Защо? Кой е казал на ЦРУ да прави това?

— Част от операция „Мангуста“. А явно никой не им е казал да спрат.

— Но така те могат да предизвикат Трета световна война!

— Затова Боби бълва змии и гущери. Още нещо. Пратили са двама да взривят някаква медодобивна мина — и за нещастие са загубили връзка.

— Значи е възможно тези двамата вече да са в затвора и да чертаят схеми на отделението на ЦРУ в Маями за съветските разпитващи.

— Аха.

— Глупав момент за подобни неща по толкова много причини — продължи Джордж. — Куба се готви за война. Сигурността на Кастро винаги е била добра, а сега трябва да е под тревога.

— Именно. След няколко минути Боби отива на среща за операция „Мангуста“ в Пентагона и очаквам да разпъне Тедър на кръст.

Джордж не отиде с Боби в Пентагона. Той все още не беше поканен на срещите за „Мангуста“ — до известна степен за негово облекчение. Пътуването до Ла Исабела го беше убедило, че цялата операция е престъпна и не искаше повече да има нищо общо с нея.

Седна на бюрото си, но откри, че му е трудно да се съсредоточи. И без това гражданските права сега бяха на заден план: тази седмица никой не мислеше за равенството на негрите.

Джордж имаше чувството, че кризата се изплъзва от контрола на президента Кенеди. Въпреки собствената си преценка, президентът беше наредил военните да се качат на борда на Марукла. Минало беше без проблеми, но какво щеше да стане следващия път? Сега в Куба имаше тактически ядрени оръжия — Америка все още можеше да нахлуе, но на висока цена. И за да добави още малко риск, ЦРУ играеше своя игра.

Всички отчаяно се мъчеха да охладят нещата, но ставаше тъкмо обратното — кошмарна ескалация на кризата, която никой не желаеше.

По-късно следобед Боби се върна от Пентагона с доклад от телеграфната служба.

— Какво е това, по дяволите? — обърна се той към хората си. Започна да чете: — „В отговор на ускорената кампания по изграждането на ракетни площадки в Куба, се очакват незабавни ответни действия от страна на президента Кенеди… — и той вдигна показалец във въздуха — … според източници, близки до главния прокурор“. — Боби се огледа. — Кой се е разприказвал?

— Ох, мамицата му — продума Джордж.

Всички го погледнаха.

— Имаш ли нещо да ми кажеш, Джордж? — попита Боби.

Джордж искаше да потъне в земята.

— Съжалявам. Единственото, което направих, беше да цитирам речта на президента, където се казваше, че карантината е само началото.

— Не можеш да казваш такива неща на репортери! Дал си им чисто нова история.

— Божичко, вече го знам.

— И си засилил кризата тъкмо когато всички се опитваме да успокоим нещата. Следващата история ще се занимава с въпроса какви действия има предвид президентът. После, ако не направи нищо, ще кажат, че се колебае.

— Да, сър.

— Защо въобще си разговарял с този репортер?

— Представиха ми го в Белия дом и той вървя по Пенсилвания авеню с мен.

Денис Уилсън попита Боби:

— Това репортаж на „Ройтерс“ ли е?

— Да. Защо?

— Вероятно е написан от Лий Монтгомъри.

Джордж изстена на ум. Знаеше какво следва. Уилсън преднамерено правеше така, че инцидентът да изглежда още по-лош.

— Какво те кара да кажеш това, Денис? — попита Боби.

Уилсън се позабави, затова Джордж отговори на въпроса.

— Монтгомъри е негър.

— Ти затова ли разговаря с него, Джордж? — продължи Боби.

— Май не исках да му кажа да се разкара.

— Следващия път му кажи точно това. На него и на всеки друг репортер, който се опитва да измъкне някаква история от теб, независимо какъв цвят е.

Джордж с облекчение чу думите „следващия път“. Това означаваше, че няма да го уволнят.

— Благодаря. Ще го запомня.

— И добре ще направиш — отвърна Боби и влезе в кабинета си.

— Размина ти се — рече Уилсън. — Късметлия си ти.

— Аха — съгласи се Джордж и додаде саркастично: — Благодаря ти за помощта, Денис.

Всички се върнаха към задълженията си. Джордж направо не можеше да повярва какво е направил. Непреднамерено и той беше налял масло в огъня.

Все още се чувстваше потиснат, когато получи телефонно обаждане от Атланта.