Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Здрасти, Джордж. Верина Марканд е.

Гласът й го ободри.

— Как си?

— Притеснена.

— И ти, и целият свят.

— Доктор Кинг ме помоли да ти се обадя да попитам какво става.

— Навярно вие знаете колкото нас — отговори Джордж. Още го болеше от конското на Боби и нямаше да рискува пак да прояви непредпазливост. — Общо взето, всичко е във вестниците.

— Наистина ли ще нападнем Куба?

— Само президентът знае.

— Ще има ли ядрена война?

— Дори президентът не знае.

— Липсваш ми, Джордж. Иска ми се да мога да седна с теб и просто да си поговорим, знаеш ли.

Това го изненада. В Харвард не бяха близки, а и не се бяха виждали половин година. Той нямаше представа, че Верина е дотам привързана към него, че да й липсва. Не знаеше как да отговори.

— Какво да кажа на доктор Кинг? — попита Верина.

— Кажи му… — Джордж млъкна. Помисли за всички хора около президента Кенеди: генералите с горещи глави, които искаха война веднага; онези от ЦРУ, които се правеха на Джеймс Бонд; репортерите, които се оплакваха от бездействието на президента, докато той просто беше предпазлив. — Кажи му, че за това отговаря най-умният човек в Съединените щати и не можем да искаме нещо по-добро.

— Добре — отговори Верина и затвори.

Джордж се запита вярва ли в онова, което каза току-що. Щеше му се да мрази Джак Кенеди заради отношението му към Мария. Ала можеше ли друг да се справи с тази криза по-добре от него? Не. Джордж не можеше да се досети за друг човек с подходящото съчетание на храброст, мъдрост, сдържаност и спокойствие.

Късно следобед Уилсън прие някакво телефонно обаждане и после каза на всички в стаята:

— Получаваме писмо от Хрушчов. В момента идва в Държавния департамент.

— Какво пише?

— Не много засега — отговори Уилсън. Погледна в бележника си. — Още нямаме целия текст. „Заплашвате ни с война, но добре знаете, че най-малкото, което ще получите в отговор, ще е да понесете същите последици…“. Пратено е до нашето посолство в Москва малко преди десет тази сутрин, наше време.

— Десет сутринта! — възкликна Джордж. — Сега е шест вечерта. Какво отнема толкова време?

Уилсън отговори с уморена снизходителност, все едно му е додеяло да обяснява на разни новаци най-елементарни процедури.

— Нашите хора в Москва трябва да преведат писмото на английски, после да го шифроват и да дадат ключ. След като се получи тук, във Вашингтон, чиновниците от Държавния департамент трябва да го дешифрират и напечатат. И всяка дума трябва да се провери три пъти, преди президентът да направи каквото и да е. Процесът е дълъг.

— Благодаря ти — каза Джордж. Уилсън беше самодоволен досадник, обаче знаеше много.

Беше петък вечер, но никой не се прибра у дома.

Посланието на Хрушчов пристигаше на части. Както можеше да се предвиди, важното беше накрая. „Ако Съединените щати обещаят да не нападат Куба“, пишеше Хрушчов, „необходимостта от присъствието на нашите военни специалисти ще отпадне“.

Това беше компромисно предложение и трябваше да е добра новина. Но какво по-точно значеше?

Навярно Съветите щяха да изтеглят ядрените си оръжия от Куба. Нищо по-малко от това нямаше да е от значение.

Ала можеха ли Съединените щати да обещаят никога да не нападат Куба? Щеше ли президентът Кенеди въобще да се замисли да си върже ръцете по този начин? Джордж смяташе, че Кенеди няма да е готов да изостави всяка надежда да се отърве от Кастро.

А и как щеше да реагира светът на подобна сделка? Нямаше ли да я приемат като външнополитически успех за Хрушчов? Или щяха да кажат, че Кенеди е принудил Съветите да отстъпят?

Добра новина ли беше това? Джордж не можеше да реши.

Лари Мохини показа остриганата си глава през вратата.

— Куба вече има ядрени оръжия с малък обсег — обяви той.

— Знаем — отговори Джордж. — ЦРУ ги намери вчера.

— Ще рече, ние трябва да имаме същите — каза Лари.

— Какво искаш да кажеш?

— Войската, която ще влезе в Куба, трябва да е въоръжена с тактически ядрени оръжия.

— Трябва ли?

— Разбира се! Предстои Обединеният комитет на началник-щабовете да го изиска. Ти би ли пратил нашите войници в бой по-зле въоръжени от противника?

Джордж разбираше, че Лари има право, но имаше една страшна последица.

— Значи сега всяка война с Куба ще е ядрена от самото начало.

— Адски вярно — отговори Лари и излезе.

Предната вечер Джордж се отби в дома на майка си. Джаки свари кафе и постави пред него чиния сладки. Джордж не си взе.