Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Слязоха в кафетерията. Грег поръча чай, а Джордж взе бутилка Кока-Кола и сламка.

— Един човек ме пита за теб онзи ден. Една дама в пресслужбата — каза Джордж, когато седнаха.

— Как се казва?

— Нел някоя си. Мъча се да си спомня. Нели Форд?

— Нели Фордам — Грег се взря в далечината, а по лицето му се изписа носталгия по полузабравени удоволствия.

На Джордж му стана забавно.

— Явно приятелка.

— Нещо повече. Бяхме сгодени.

— Но не сте се оженили.

— Тя развали годежа.

Джордж се подвоуми.

— Май не е моя работа… но защо?

— Е… ако искаш да знаеш истината, тя разбра за теб и каза, че не иска да се омъжва за човек, който вече си има семейство.

Джордж беше очарован. Баща му рядко проговаряше за онези времена.

Грег изглеждаше умислен.

— Нели навярно беше права. Ти и майка ти бяхте моето семейство. Но не можех да се оженя за майка ти — не можех едновременно да правя политическа кариера и да имам чернокожа съпруга. И така, избрах кариерата. Не мога да кажа, че това ме е направило щастлив.

— Никога не си ми говорил за това.

— Знам. Нужна беше опасността от Трета световна война, за да ти кажа истината. Впрочем, как мислиш, че вървят нещата?

— Чакай малко. Някога имало ли е вероятност да се ожениш за мама?

— Когато бях на петнадесет, исках да се оженя за нея повече от всичко на света. Но баща ми адски добре се постара това да не стане. Имах друга възможност, десет години по-късно, но в този момент бях достатъчно голям, за да разбера колко откачена идея е това. Слушай, смесените двойки имат достатъчно трудности сега, през шестдесетте. Представи си какво щеше да е през четиридесетте. И тримата навярно щяхме да сме нещастни. — Грег се натъжи. — Освен това, не ми стискаше. Това е истината. А сега ми кажи за кризата.

Джордж с усилие насочи мислите си към кубинските ракети.

— Преди час започнах да мисля, че можем да минем през това, но сега президентът е наредил на флота да прихване един съветски кораб утре сутринта — той разказа на Грег за Марукла.

— Ако корабът е такъв, за какъвто се представя, няма да има проблеми.

— Точно така. Нашите хора ще се качат на борда и ще видят товара. После ще раздадат сладкиши и ще си идат.

— Сладкиши?

— Всеки прихващач получи по двеста долара за „материали за общуване“ — ще рече бонбони, списания и евтини запалки.

— Бог да благослови Америка. Но…

— Но ако екипажът се окаже от съветски военни и товарът е ядрени бойни глави, корабът може би няма да спре, когато му наредят. И тогава започва стрелбата.

— По-добре да те оставя да се върнеш към спасяването на света.

Станаха и излязоха от кафетерията. Във фоайето отново си стиснаха ръцете.

— Причината да се отбия… — поде Грег.

Джордж чакаше.

— Може всички да умрем в края на тази седмица и преди това да стане, има нещо, което искам да знаеш.

— Добре — Джордж се чудеше какво, по дяволите, се задава.

— Ти си най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

— Олеле — тихо продума Джордж.

— Не ме бива много като баща, а и с майка ти не бях добър и… всичко това ти е известно. Но се гордея с теб, Джордж. Нямам никаква заслуга, но се гордея, Бога ми.

Грег се беше просълзил.

Джордж нямаше представа, че чувствата на Грег са толкова силни. Беше изумен. Не знаеше какво да отговори на това неочаквано излияние. Накрая просто каза:

— Благодаря ти.

— Довиждане, Джордж.

— Довиждане.

— Бог да те благослови и да те пази — каза Грег и си тръгна.

Всеки петък сутрин Джордж отиваше в Кризисната зала в Белия дом.

Президентът беше устроил това помещение в мазето на Западното крило, където преди имаше пътека за боулинг. Явната цел беше да се ускорят комуникациите по време на криза. Истината беше, че според Кенеди военните му бяха спестявали информация при кризата в Залива на свинете, и искаше да е сигурен, че те никога няма да имат възможността да го повторят.

Тази сутрин стените бяха покрити с едромащабни карти на Куба и морските подстъпи към острова. Телетипите шумоляха като цикади в топла нощ. Тук се копираха телеграмите на Пентагона. Президентът можеше да чува военните комуникации. Операцията по карантината се водеше от едно помещение в Пентагона, известно като „Мостика“, но разговорите между него и корабите можеха да се чуят и тук.

Военните ненавиждаха Кризисната зала.

Джордж седеше на неудобен модерен стол пред евтина маса за хранене и слушаше. Още размишляваше върху снощния разговор с Грег. Дали Грег очакваше Джордж да се хвърли в прегръдките му и да проплаче: „Татко!“. Вероятно не. Явно му беше удобно в ролята на чичо. Джордж нямаше желание да променя това. На двадесет и шест години не можеше изведнъж да започне да се държи с Грег като с истински баща. Все пак беше някак щастлив от думите на Грег. „Баща ми ме обича“, каза си той, „това не може да е лошо.“