Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Няма значение колко е късно, ела у нас. Ще съм будна, дори ако се наложи да чакам цяла нощ.

Той се озадачи. Нина обикновено не беше толкова настоятелна. Звучеше почти отчаяна, което не й беше присъщо.

— Нещо не е наред ли?

— Трябва да обсъдим нещо.

— Какво?

— Ще ти кажа довечера.

— Кажи ми сега.

Нина затвори.

Димка си облече палтото и отиде в театъра, който беше само на няколко крачки от Кремъл.

Джеръм Хайнс беше висок над метър и деветдесет и носеше корона с кръст: присъствието му беше внушително. Удивително могъщият му бас изпълни театъра и отекващото пространство стана някак малко. Ала Димка седя през цялата опера на Мусоргски, без да чува много. Не обръщаше внимание на спектакъла на сцената. Цяла вечер се тревожеше ту за реакцията на американците на мирното предложение на Хрушчов, ту за реакцията на Нина на края на връзката им.

Когато Хрушчов най-сетне пожела лека нощ, Димка се отправи пеш към жилището на момичетата, което беше на около километър и половина от театъра. По пътя се мъчеше да отгатне за какво искаше да разговаря Нина. Може би искаше да сложи край на връзката им: това щеше да е облекчение. Може да й бяха предложили повишение, което изискваше тя да се премести в Ленинград. Може даже да беше срещнала друг и да беше решила, че той е подходящият за нея. Или пък можеше да е болна от смъртоносна болест, навярно свързана с причините, поради които тя не можеше да забременее. Всички тези възможности предлагаха на Димка лесен изход и той осъзна, че ще се зарадва на всяка, дори — за негов срам — на смъртоносната болест.

„Не“, рече си той, „всъщност не искам тя да умре.“

Както беше обещала, Нина го очакваше.

Облечена беше в зелен копринен халат, все едно се канеше да си ляга, но косата й беше безупречна и тя имаше лек грим. Целуна го по устните и той отвърна на целувката й със срам в сърцето. Като се наслаждаваше на целувката, предаваше Наталия, а като мислеше за Наталия, предаваше Нина. От двойната вина стомахът го заболя.

Нина наля чаша бира и той бързо изгълта половината с надеждата това да го окуражи.

Седна до него на дивана. Димка беше напълно сигурен, че под халата е гола. В него се надигна желание и образът на Наталия в ума му поизбледня.

— Още не сме във война — каза той. — Това е моята новина. Каква е твоята?

Нина му взе бирата и я остави на масичката, после го хвана за ръката.

— Бременна съм.

Димка имаше чувството, че са го ударили. Зяпаше я потресен и неразбиращ.

— Бременна — глупаво промълви той.

— Два месеца и малко.

— Сигурна ли си?

— Два месеца поред нямам цикъл.

— Дори и така да е…

— Виж — тя разтвори халата и показа гърдите си. — По-големи са.

Така беше, Димка видя и изпита смесица от желание и объркване.

— И болят — тя затвори халата, но не съвсем. — А от пушенето ми призлява на стомаха. По дяволите, чувствам се бременна.

Това не можеше да е вярно.

— Но ти каза…

— Че не мога да имам деца — тя извърна поглед. — Така ми каза докторът.

— Беше ли на преглед?

— Да. Потвърдено е.

— И какво казва докторът ти сега? — попита Димка невярващо.

— Че това е чудо.

— Лекарите не вярват в чудеса.

— И аз така си помислих.

Димка се мъчеше да спре стаята да се върти около него. Преглътна с труд и опита да превъзмогне шока. Трябваше да е практичен.

— Ти не искаш да се омъжваш, а е адски сигурно, че и аз не искам. Какво ще правиш?

— Трябва да ми дадеш пари за аборт.

Димка преглътна.

— Добре.

Абортите бяха достъпни в Москва, но не бяха безплатни. Димка се замисли как да се сдобие с пари. Планираше да продаде мотоциклета и да купи употребявана кола. Ако го отложеше, можеше и да успее. Можеше да вземе назаем от баба си и дядо си.

— Мога да се справя — каза той.

Тя незабавно омекна.

— Всеки от нас може да плати половината. Направихме бебето заедно.

Внезапно Димка се почувства някак по-различно. Може би защото тя използва думата бебе. Откри, че се разкъсва. Представи си как държи едно бебе, как гледа дете, което прави първите си стъпки, учи го да чете, води го на училище.

— Сигурна ли си, че искаш аборт?

— Ти как се чувстваш?

— Неудобно — запита се защо се чувства така. — Не мисля, че е грях или нещо такова. Просто започнах да си представям едно малко бебе, нали така. — Не беше сигурен откъде идват тези чувства. — Можем ли да дадем детето за осиновяване?

— Да родиш дете и после да го дадеш на непознати?

— Знам, и на мен не ми харесва. Но е трудно да гледаш дете сама. Аз обаче ще ти помагам.