Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Защо?

— Защото то ще е и мое дете.

Нина го хвана за ръката.

— Благодаря ти, че го казваш — изведнъж тя му се видя много крехка и сърцето му се сви. — Обичаме се, нали?

— Да — и в момента той я обичаше. Мислеше за Наталия, но някак представата за нея беше смътна и далечна, а Нина беше тук — от плът и кръв, рече си той и изразът му се стори по-жив от обичайното.

И двамата ще обичаме детето, нали?

— Да.

— Е, тогава…

— Но ти не искаш да се омъжваш.

— Не исках.

— Минало време.

— Чувствах се така, докато не забременях.

— Промени ли си мнението?

— Сега всичко ми се струва различно.

Димка беше замаян. Наистина ли говореха за брак? Отчаяно търсеше какво да каже и опита да се пошегува:

— Ако ми предлагаш, къде са хлябът и солта?

Традиционната церемония на годежа изискваше размяната на хляб и сол.

За негово изумление, Нина избухна в сълзи.

Сърцето му се стопи. Прегърна я. Първо тя се противеше, но след миг позволи да я прегръща. Сълзите й измокриха ризата му. Той я погали по косите.

Тя вдигна глава, за да получи целувка. След малко се отдели.

— Ще ме любиш ли преди да стана твърде дебела и грозна?

Халатът й се отвори и Димка видя меката й гърда, обсипана с очарователни лунички.

— Да — безразсъдно каза той и изтика образа на Наталия още по-назад в ума си.

Нина отново го целуна. Той улови гърдата й — стори му се още по-тежка от преди.

Тя пак се отдръпна.

— Не мислеше това, което каза в началото, нали?

— Какво казах?

— Че си адски сигурен, че не искаш да се жениш.

Димка се усмихна, все още с ръка на гърдата й.

— Не, не го мислех.

В четвъртък следобед Джордж Джейкс изпита лек оптимизъм. Тенджерата вреше, но капакът още беше отгоре. Карантината беше в сила, съветските кораби с ядрени оръжия бяха обърнали курса и нямаше сблъсък по море. Съединените щати не бяха нахлули в Куба и никой не беше изстрелял никакви ядрени ракети. Навярно все пак Третата световна война можеше да бъде предотвратена.

Това усещане трая още съвсем малко.

Сътрудниците на Боби Кенеди имаха телевизор в кабинета си в Министерството на правосъдието и в пет гледаха предаването от главната квартира на ООН в Ню Йорк. Съветът по сигурност беше в сесия — двадесет стола край маса във формата на подкова. В извитата част седяха преводачите със слушалки на ушите. Помещението беше претъпкано с помощници и други наблюдатели, които следяха прекия сблъсък между двете свръхсили.

Американският посланик в ООН беше Адлай Стивънсън, плешив интелектуалец, който се бори за президентската номинация на демократите през 1960 и беше победен от по-добре изглеждащия на телевизионния екран Джак Кенеди.

Съветският представител, Валериан Зорин, говореше с типичния си монотонен глас и отричаше в Куба да има ядрени оръжия.

Докато гледаше по телевизията във Вашингтон, Джордж ядно възкликна:

— Проклет лъжец! Стивънсън трябва просто да покаже снимките.

— Президентът му каза да направи точно това.

— Защо тогава не ги показва?

Уилсън сви рамене.

— Хората като Стивънсън все си мислят, че знаят по-добре.

На екрана Стивънсън се изправи.

— Нека Ви задам един прост въпрос — поде той. — Вие, посланик Зорин, отричате ли, че СССР е разположил и разполага ракети със среден и малък обсег на действие в Куба? Да или не?

Джордж каза:

— Браво, Адлай!

От хората в кабинета, които гледаха телевизия с него, се разнесе одобрителен шепот.

В Ню Йорк Стивънсън гледаше Зорин, който седеше само на няколко места от него на масата. Зорин продължаваше да дращи в бележника си.

Стивънсън нетърпеливо рече:

— Недейте чака превода — да или не?

Сътрудниците във Вашингтон се разсмяха.

Най-сетне Зорин отговори на руски и преводачът каза:

— Господин Стивънсън, продължете изказването си, моля, ще получите отговора, когато трябва, не се тревожете.

— Готов съм да чакам отговора, докато адът замръзне — рече Стивънсън.

Хората на Боби Кенеди нададоха радостни възгласи. Най-сетне Америка им даваше каквото си търсеха!

После Стивънсън додаде:

— И съм готов да представя доказателства в тази зала.

— Да! — възкликна Джордж и удари с юмрук във въздуха.

— Ако благоволите за момент — продължи Стивънсън. — Ще разположим статив в дъното на залата, където се надявам всички да го виждат.

Камерата фокусира пет-шест души в костюми, които чевръсто излагаха големи фотографии.

— Пипнахме копелетата! — каза Джордж.